— Да. Мел взе отпечатъци и от ръкавиците. Много престъпници забравят, че вътре в ръкавиците остават перфектни отпечатъци. Твоите са картотекирани в полицията от времето, когато двамата с Уиър сте били арестувани за престъпна безотговорност в Ню Джърси.
— Да, обаче той трябва да е по-млад от Уиър — изтъкна Селито.
— Той наистина е по-млад. — Райм кимна към Лосър. — Бръчките са само каучуков пълнеж. Също и белезите, фалшиви са. Уиър е роден през 1950 година. Лосър е с двайсет години по-млад. — Замисли се, сетне добави: — О, забравих още нещо. Трябваше да се досетя. Онези парченца каучук, покрити с грим, които Амелия намираше на местопрестъпленията. Предположих, че са от изкуствените накрайници на пръстите. Само че в това няма логика. Никой не носи грим по пръстите си. Не, това е от друго средство за дегизиране. — Райм се вгледа в лицето на убиеца. — С този каучук сигурно е неудобно.
— Свиква се.
— Сакс, я да видим как изглежда всъщност.
С известно затруднение тя отлепи брадата му и парчетата набръчкана изкуствена кожа от бузите и челото му. Лицето му бе възпалено от каучука, но наистина изглеждаше по-младо. Чертите му бяха коренно различни. Той почти не приличаше на предишния си образ.
— Нищо общо с онези маски от „Мисията невъзможна“. Когато искаш, ги слагаш, когато искаш, ги махаш.
— Не, истинските средства за дегизиране са съвсем различни.
— Пръстите също — добави Райм и кимна към лявата ръка на убиеца.
За да изглеждат като истински, те бяха вързани с бинт и покрити с дебел слой каучук. Така двата пръста изглеждаха сраснали, набръчкани, неподвижни и съвършено бели, но иначе не се отличаваха от истинските. Сакс ги огледа и отбеляза:
— Чудех се защо не ги развърза на панаира, след като ние търсехме човек с деформирана лява ръка.
Собствените му пръсти обаче също бяха разкривени и щяха да го издадат.
Райм изгледа убиеца и рече:
— Почти съвършено престъпление. Престъпникът прави всичко, за да обвиним съвсем друг човек. Ние щяхме да сме сигурни, че Уиър е виновникът, но нямаше да успеем да го намерим. Лосър щеше да продължи живота си, а Уиър да изчезне. „Изчезнатият човек“.
И макар че Лосър бе избрал жертвите си от предишния ден, за да заблуди полицията, психологическият профил на Тери Добинс беше съвсем верен — той търсеше отмъщение за пожара, отнел му любим човек. Само че не Уиър искаше възмездие за загубената си кариера и обичаната си съпруга, а Лосър си отмъщаваше за загубата на учителя си — самия Уиър.
— Има обаче един проблем — изтъкна Селито. — Защо смяташ, че Уиър ще изчезне? Как ще стане това?
— Защо мислиш, че накарах тези момчета да ме качат на това изключително трудно достъпно място, Лон? — Райм се огледа. — Исках сам да обходя местопрестъплението. О, извинете, да се повозя из местопрестъплението.
Той започна да обикаля стаята с инвалидната си количка. Спря пред камината и погледна нагоре.
— Мисля, че открих нашия престъпник — обяви и кимна към полицата, където стояха инкрустирана кутия и свещ. — Това е Ерик Уиър, нали? Пепелта му.
Лосър отвърна с мек глас:
— Да. Той знаеше, че не му остава много. Искаше да се махне от спешното отделение в Охайо и да се прибере в дома си в Лас Вегас, преди да умре. Аз го изведох тайно една нощ и го закарах. Той живя още една седмица. Подкупих служителите от нощната смяна в крематориума да го изгорят.
— А отпечатъците? — попита Райм. — Взел си ги, след като е умрял? За да можеш да направиш фалшивия картон.
Убиецът кимна.
— Значи планираш това от години?
Лосър отвърна възбудено:
— Да! Неговата смърт е като рана, която не спира да боли.
— И си рискувал всичко заради това отмъщение? — изненада се Бел. — Заради шефа си?
— Шеф ли? Той беше много повече от шеф! — изсъска бясно Лосър. — Вие нищо не разбирате! За баща си се сещам два пъти годишно, а той е още жив. За господин Уиър мисля всеки миг от живота си. От деня, когато дойде в магазина, където давах представления… Младия Худини, така се представях… Бях на четиринайсет. Какъв ден! Каза, че ще ми помогне да развия въображението си. На петнайсетия си рожден ден избягах от къщи и тръгнах с него.
Гласът му потрепери за миг и той замълча. След малко продължи:
— Господин Уиър можеше да ме бие, да ми крещи, да превръща живота ми в ад, но той виждаше дарбата ми. Грижеше се за мен. Учеше ме как да стана илюзионист… — По лицето на убиеца премина мрачно изражение. — И изведнъж ми го отнеха. Този Кадески. Той и шибаният му бизнес го убиха. Мен също. Артър Лосър също умря в онзи пожар.