— Е, засега продължавате да изпълнявате задълженията си.
— Да, сър. Кога ще бъде известно?
— След ден-два.
Тя стана и се насочи към вратата. Сетне спря и се обърна:
— Сър?
Марлоу вдигна поглед, сякаш беше изненадан, че тя е още там.
— Рамос бе на мястото на престъпление. Дори да беше кметът или самият президент, пак щях да постъпя така.
— Затова баща ви може да се гордее с вас, полицай. Вие сте достойна негова дъщеря. — Марлоу вдигна слушалката. — Да се надяваме, че нещата ще се уредят.
50.
Том пусна Лон Селито в коридора, където Линкълн Райм, седнал в яркочервената си инвалидна количка, мърмореше на работниците, оправящи щетите от пожара в спалнята му на горния етаж.
На път към кухнята болногледачът изсумтя:
— Остави ги на мира, Линкълн. Какво разбираш от ремонти?
— Въпросът е принципен — тросна се паралитикът. — Това е моята спалня, а те са крайно непохватни.
— Винаги е такъв, когато приключи някой случай — обясни Том на Селито. — Нямаш ли някой въоръжен грабеж или убийство да го усмириш?
— Не се нуждая от усмиряване — сопна се Райм, когато болногледачът излезе. — Искам само хората да внимават със стените ми.
— Здравей, Линк — поздрави го Селито. — Трябва да поговорим.
Тонът и погледът на детектива не убягнаха от вниманието на Райм. Работеха заедно от години и той лесно разчиташе изражението на Селито, особено когато беше разтревожен. Какво ли имаше сега?
— Току-що ми се обади началникът на патрулния отдел. Става дума за Амелия.
На Райм му се стори, че сърцето му започва да бие по-учестено. Разбира се, не можеше да го почувства, макар че все пак усещаше ускоряването на пулса във врата и слепоочията си.
Какво бе станало с нея? Престрелка, катастрофа…
— Казвай, Лон.
— Скъсали са я на изпита за сержанти.
— Какво?
— Да.
Моментното облекчение на Райм се смени със съчувствие към Сакс. Детективът продължи:
— Още неофициално, но разбрах.
— Откъде?
— По веригата. Едно птиченце ми каза. Сакс е звезда. Когато стане нещо такова, веднага се разчува.
— Нали имала отлична оценка?
— Въпреки отличната оценка.
Райм влезе с количката си в лабораторията. Детективът, чиито дрехи днес бяха особено намачкани, го последва.
Обяснението беше просто. Сакс накарала някакъв човек да напусне мястото на огледа и когато не се подчинил, наредила да го арестуват.
— За лош късмет се оказало, че това е Виктор Рамос.
— Конгресменът.
Линкълн Райм не се интересуваше от интригите във властта, но знаеше за Рамос — този политик наскоро се беше сетил за испаноезичните си сънародници в Харлем и смяташе да ги използва като трамплин към по-важен пост в Олбъни или Вашингтон.
— Имат ли право да я скъсат?
— Хайде, Линк, имат право да правят каквото си искат. Дори се говори за временно отстраняване.
— Тя може да се бори. Трябва да се бори.
— Нали знаеш какво става с ченгетата, които потърсят адвокатска помощ? Дори да спечели, има голяма вероятност да я пратят в Източен Ню Йорк. По дяволите, дори по-лошо. Могат да я изпратят на административна длъжност в Източен Ню Йорк.
— Мамка им! — изсъска Райм.
Селито закрачи из стаята, като внимаваше да не настъпва множеството кабели, загледа се в дъската с материалите по разследването на Фокусника, сетне се тръшна на един стол, който изскърца под тежестта му. Опипа дебелия си корем — делото „фокусника“ бе провалило диетата му.
— Има още нещо — добави съзаклятнически.
— Да?
— Ами, познавам един човек. Онзи, дето прочисти Осемнайсети.
— Когато наркотиците изчезваха от хранилището за веществени доказателства? Преди няколко години?
— Да. Същият. Той има сериозни връзки в Голямата сграда. Главният комисар ще се вслуша в мнението му. А той ми е задължен. — Селито махна към дъската: — И, мамка му, гледай какво постигнахме. Заловихме един дяволски опасен негодник. Нека му се обадя. Ще пусна в действие някои връзки.
Райм също заоглежда дъската, апаратурата, масичките, книгите — всичко, предназначено за анализиране на веществените доказателства, събирани от Сакс през последните няколко години.