Той имаше някои новини за нея — за срещата с Джейнин и случилото се след това. Беше се опитал да се свърже с нея по-рано, но не успя. Сега нямаше време да ѝ разказва, защото се появи още един гостенин.
Том покани Едуард Кадески в стаята.
— Господин Райм — поздрави новодошлият и кимна.
Беше забравил името на Сакс и затова кимна мълчаливо и на нея. Стисна ръката на Роланд Бел.
— Получих съобщението ви. Имало още нещо по случая, така ли?
Райм кимна:
— Тази сутрин поразучих някои неща и намерих отговорите на още няколко загадки.
— Какви загадки? — попита Сакс.
— Загадки, за които не съм предполагал, че съществуват. Неизвестни загадки.
Тя се намръщи. Директорът на цирка попита тревожно:
— Асистентът на Уиър… Лосър. Да не е избягал?
— Не, не. Още е в ареста.
Отвън отново се позвъни. Том отиде да отвори и след малко в стаята влезе Кара. Огледа се, прокара пръсти през късата си коса.
— Здравейте — примигна, изненадана от присъствието на Кадески.
— Някой ще пие ли нещо? — попита Том.
— Може би, ако ни оставиш за минутка, Том. Моля те.
Болногледачът забеляза напрежението в гласа на работодателя си, кимна и излезе. Райм се обърна към Кара:
— Благодаря, че се отби. Трябва да уточня още няколко неща по случая.
— Няма проблем.
„Загадки…“
— Искам да изясня някои подробности за нощта, когато Фокусника вкара линейката в цирка — обясни Райм.
Младата жена кимна:
— Ще се радвам да помогна.
— Представлението трябваше да започне в осем часа, нали? — обърна се Райм към Кадески.
— Да.
— Когато Лосър е вкарал линейката, вие още не сте се били върнали от интервюто, така ли?
— Точно така.
Райм се обърна към Кара:
— Ти обаче си била там.
— Да. Видях, когато линейката влизаше. Тогава не ми направи впечатление.
— Къде точно я спря Лосър?
— Под трибуните. Е, не точно под тях, но наблизо.
— Не под скъпите места? — обърна се Райм към Кадески.
— Не.
— Значи е било близо до основния противопожарен изход, откъдето хората биха излезли при евакуация.
— Да.
— Линкълн, накъде биеш? — поинтересува се Бел.
— Натам, че Лосър е спрял линейката така, че да причини максимален брой жертви, но в същото време да даде възможност на някои хора от ложите да се измъкнат. Защо ще го прави?
— Не знам — отвърна директорът. — Вероятно е сметнал, че това е най-доброто място, имам предвид най-добро от негова гледна точка. Най-лошо за нас.
— Може би. Но той със сигурност не е искал да се навърта наоколо. Там постоянно имаше полицаи. Затова не би трябвало да има представа за разположението на местата.
— Така е.
— Добре, но не е ли възможно някой вътрешен човек да му е казал, че там е най-подходящото място?
— Вътрешен ли? — намръщи се Кадески. — Да не намеквате, че някой му е помагал? Не, никой от моите хора не би го сторил.
— Райм, накъде биеш? — попита Сакс.
— Аз те помолих да отидеш и да намериш господин Кадески, нали, Кара? — не ѝ обърна внимание той. — Към колко часа беше?
— Около седем и петнайсет.
— И ти беше в района на ложите, така ли? — Тя кимна и Райм продължи: — Близо до изхода?
Младата жена се огледа, започна да кърши нервно ръце.
— Ами да, предполагам, че да. — Погледна Сакс: — Защо ми задава тези въпроси? Какво става?
Райм отговори:
— Питам те, защото си спомних нещо, което ти ни каза, Кара. За хората, които участват в представлението на илюзиониста. Има асистенти, лица, за които се знае, че работят за главния изпълнител. Има доброволци от публиката. Но има и още един вид лица. Сътрудници, които работят за илюзиониста, но публиката не знае за това. Представят се за „случайни“ доброволци.
— Да — потвърди Кадески, — много илюзионисти използват такива сътрудници.
— И ти си била такава през цялото време, нали, Кара? — изстреля Райм.
— Как така? — не скри удивлението си Бел.
Младата жена изтръпна, поклати енергично глава.
— Тя работи за Лосър от самото начало — обяви Райм.
— Не! — не повярва Кадески. — Тя?
Райм продължи:
— Има постоянна нужда от пари и Лосър ѝ е платил петдесет хиляди, за да му помага. Балзак също е в играта.
— Кара? — прошепна Сакс. — Не. Не мога да повярвам. Тя не би го направила!
— Нима? А ти какво знаеш за нея? Знаеш ли изобщо истинското ѝ име например?
— Аз… — Сакс погледна объркано младата жена, сетне прошепна: — Не. Не ми го е казвала.
Обляна в сълзи, Кара само клатеше глава. Накрая заговори: