Кадески поклати глава:
— Измъкна се и се преобрази за по-малко от минута?
— За четирийсет секунди.
— Как?
— Показах ви ефекта. Нека запазя метода за себе си — отвърна Кара.
— Предполагам, че с това искаш интервю за работа — изрече високомерно Кадески.
Кара се поколеба и Райм ѝ хвърли окуражителен поглед.
— Не, това беше интервюто. Искам работа.
— Нали каза, че не си готова?
— Е, вие ще решите. Вие мислите ли, че съм готова?
Кадески я огледа внимателно:
— Това беше само един номер. Имаш ли още?
— Колкото искате.
— Колко преобразявания си правила в едно представление?
— Четирийсет и две. Трийсет герои. В трийсетминутно шоу.
— Четирийсет и две преобразявания за половин час? — вдигна вежди цирковият директор.
— Да.
Той се замисли само за няколко секунди, сетне каза:
— Ела следващата седмица. Нямам практика да съкращавам времето за репетиции на артистите си по време на турне, но можем да използваме помощната сцена. И може би ще те взема за зимното турне във Флорида.
Райм и Кара се спогледаха. Тя кимна решително:
— Добре.
Двамата с Кадески си стиснаха ръцете. Цирковият директор погледна куклата, с която ги беше заблудила, и попита:
— Ти ли я направи?
— Да.
— Можеш да я патентоваш.
— Не се бях замисляла за това. Благодаря. Ще го обмисля.
Той отново я изгледа възхитено.
— Четирийсет и две за трийсет минути — повтори на себе си.
Сетне кимна и излезе. И той, и Кара изглеждаха, сякаш са си купили много изгодно луксозна кола.
Сакс се засмя:
— По дяволите, хванах се. — Погледна Райм. — Страхотно го бяхте замислили.
— Я чакай — възнегодува Бел. — И аз участвах. Аз ѝ сложих белезниците.
Сакс отново поклати глава:
— Как го измисли?
Райм обясни, че всичко е започнало миналата нощ, докато си е лежал и е слушал музиката от цирка, гласа на конферансието, аплодисментите и смеха на зрителите. Сетне се сетил за представлението на Кара в „Дим и огледала“, за майсторското ѝ изпълнение.
Беше си спомнил липсата на самоувереност у младата илюзионистка и влиянието на Балзак върху нея.
Сетне си бе припомнил думите на Сакс за тежкото състояние на майка ѝ. Така беше решил да покани Джейнин.
— Още един въпрос. Помисли добре, преди да отговориш. И искам да си съвсем искрена — бе казал, когато тя го посети.
Въпросът беше:
— Мислиш ли, че майка ѝ ще се оправи някога?
Джейнин попита:
— Имаш предвид дали ще възвърне разума си?
— Да. Ще се излекува ли?
— Не.
— Значи Кара няма никога да я заведе в Англия.
— Не, не. Старицата не може да мръдне никъде.
— Кара каза, че не може да напусне работата си, защото трябва да издържа майка си в старческия дом.
— Да, трябва някой да се грижи за старицата. Но не при нас. Тя плаща за временно настаняване и лечение. Майката на Кара не знае дори коя година е. За нея няма значение къде се намира. Съжалявам, че трябва да го кажа, но на нея просто ѝ трябва място, където да изживее остатъка от живота си.
— Какво ще стане, ако я настанят за постоянно в някоя клиника?
— До края състоянието ѝ постоянно ще се влошава. Също както би станало и при нас. Само че на Кара няма да ѝ се налага да плаща луди пари за това.
След това Джейнин и Том излязоха да обядват заедно — и вероятно да си разказват пикантни истории за различни хора, за които са се грижили, — а Райм се обади на Кара. Тя дойде и двамата поговориха. Разговорът беше смущаващ — той не бе свикнал да обсъжда лични проблеми. По-лесно му беше да се изправи пред безскрупулен убиец, отколкото да се намеси в деликатните проблеми на някой друг.
— Не съм запознат много добре с професията ти — започна Райм — но когато те гледах в неделя, изпълнението ти ме впечатли, а аз трудно се впечатлявам. Много си добра.
— За ученик, да — отвърна скромно тя.
— Не — възрази убедено той, — за изпълнител. Трябва да правиш собствени представления.
— Още не съм готова. Някой ден и това ще стане.
След кратко мълчание Райм каза:
— Проблемът е, че когато човек чака, понякога не постига целта си. — Той я огледа от глава до пети. — Понякога нещо… се случва. И ако решиш да отложиш важните неща, те никога не се сбъдват.
— Ама господин Балзак…
— … те потиска. Това е очевидно.
— Той просто мисли кое ще е най-добре за мен.
— Не, не е вярно. Не знам какво си мисли, но съм сигурен, че не е за твое добро. Виж Уиър и Лосър. Виж Китинг. Спомни си собствените си думи. За това, как учителят ти може да те хипнотизира. Благодари на Балзак за стореното, останете приятели, изпрати му покана за първото си представление в „Карнеги хол“, но се освободи от него, докато можеш.