— И при двамата ли дясната обувка, Сакс? — попита Райм, като се вгледа в картонената кутия с уликите. — Какъв извод можем да си направим?
Отговорът на въпроса обаче трябваше да се отложи, защото мобилният ѝ телефон иззвъня. Беше секретарката на капитан Марлоу, който искал да я види в кабинета си. От приключването на случая с Фокусника бяха изминали три дни, три дни, откакто беше научила за претенциите на Виктор Рамос към нея. Досега не бе чула нищо за временното отстраняване.
— Кога? — попита Сакс.
— Веднага — отвърна секретарката.
Сакс затвори, хвърли поглед на Райм, който се усмихваше загадъчно, и каза:
— Това е. Трябва да вървя.
Останаха вгледани един в друг за миг. Сетне Райм кимна и тя излезе.
След половин час Сакс вече бе в кабинета на капитан Джералд Марлоу. Седеше пред него, а той беше забил поглед в някакви бумаги.
— Една секунда, полицай — рече и продължи да чете задълбочено, като от време на време си водеше бележки.
Сакс се размърда нервно. Зачопли кожичките на пръстите си. Минаха две минути, които ѝ се сториха цяла вечност. Тя не издържа и попита:
— Добре, сър. Какво е положението? Той отказа ли се?
Марлоу си отбеляза докъде е стигнал и вдигна очи.
— Кой?
— Рамос. Отказа ли се?
„Той и другото отмъстително лайно — онзи похотливец от практическия изпит.“
— Да се откаже ли? — попита Марлоу, сякаш изненадан от наивността ѝ. — Еее, полицай, за отказване никога не е ставало дума.
Значи оставаше само един възможен повод за посещението ѝ, даде си сметка тя с онази яснота, която получаваш при първия изстрел на открито. Онзи първи изстрел… преди ушите и мускулите ти да свикнат с постоянната стрелба. Само една причина можеше да има, за да я вика тук. Марлоу искаше да ѝ отнеме оръжието и значката. Отстраняваха я временно от служба.
„Мамка му, мамка му…“
Тя прехапа устни.
Марлоу затвори папката и я погледна бащински, което я подразни още повече — сякаш наказанието, което ѝ налагаха, бе толкова тежко, че тя се нуждаеше от родителско утешение.
— Хората като Рамос, полицай, са непобедими. Когато си била в свои води, ти си спечелила битката, като си му сложила белезници. Той обаче спечели войната. Хората като него винаги печелят войната.
— Искате да кажете глупавите хора? Посредствените хора? Алчните хора?
Той отново не отговори, предпазлив като всеки висш бюрократ.
— Погледнете това — рече и посочи бюрото си, претрупано с папки и документи. — Само като си помисля, че се оплаквах от административната работа, когато бях патрул.
Той започна да рови из една купчина, явно търсеше нещо. Отказа се и се зае с друга. Намери някакви документи, които явно бе търсил по друг повод. Прибра ги на друго място и отново се зае да рови.
„О, никога не бях допускала, че ще ме отстранят от работа.“
Сакс изпита огромно разочарование и съжаление. Помисли си: „Добре, щом ще си играем по този начин, така да бъде. Може да ме съсипят, но и на тях ще им излезе солено. Рамос и всички малки Рамосчета горчиво ще съжаляват.“
„Юмручно време…“
— Добре — обяви капитанът, след като най-сетне намери онова, което търсеше.
Беше голям плик с прикрепен към него лист. Той се зачете. Погледна часовника с форма на корабен рул на бюрото си.
— Проклятие, кое време станало. Да пристъпваме към работа, полицай. Дайте си значката.
Със свито сърце тя бръкна в джоба си.
— За колко време?
— За една година, полицай — отвърна Марлоу. — Съжалявам.
„Отстраняване за една година“ — помисли си тя отчаяно. Беше се надявала на три месеца.
— Това успях да постигна. Една година. Сега — значката, ако обичате. — Марлоу поклати глава. — Съжалявам за припряността. След броени минути трябва да съм на заседание. Заседания… истинска лудост. Това е за застраховките. А гражданите си мислят, че работата ни е само да хващаме престъпници. Или по-скоро да не ги хващаме. Да, да… половината от работата ни е глупава бумащина.
Скована от ужас, с чувството, че се задушава, Сакс му подаде износения кожен калъф със значката и служебната си карта.
„Номер пет-осем-осем-пет…“
Какво щеше да прави сега? Да стане нощен пазач?
Телефонът зад капитана иззвъня и той се обърна да вдигне.
— Марлоу на телефона… Да… Охраната е уредена.
И продължи да говори нещо за организацията на процеса срещу Андрю Констабъл. Остави плика в скута си. Закрепи слушалката между рамото и врата си и се зае да го разпечатва.
Продължи да говори за новите обвинения срещу Констабъл, Патриотичния съюз и акциите в Кантон фолс. Говореше почтително, предпазливо, явно разговаряше с кмета или губернатора.
Може би с конгресмен Рамос.
Играеше играта на политиката… Това ли беше полицейската работа? Сакс се почуди дали наистина иска да бъде полицай, ако трябва да се занимава с това.
Тази мисъл я обезсърчи.
„О, Райм, какво ще правим?“
„Ще го преживеем“ — бе рекъл той. Само че преживяването не беше живот. Преживяването бе поражение.
Марлоу, все още крепейки слушалката между рамото и врата си, говореше на езика на бюрокрацията. Накрая отвори плика и пъхна значката ѝ вътре.
Сетне бръкна и извади нещо, увито в хартиена салфетка.
— Няма време за церемонии. Ще организираме нещо по-късно.
Последните думи изрече шепнешком, сякаш бяха отправени към Сакс.
Церемония ли?
Той я погледна. Закри слушалката с ръка и отново прошепна:
— Тези осигуровки. Тъмна Индия. Пак ще се тормозя с таблици на смъртността, годишни ренти, двойни осигуровки…
Марлоу разгърна салфетката и извади нова полицейска значка.
Отново заговори по телефона с почтителен тон:
— Да, сър, ще стоим нащрек… Сложил съм хора и в Бедфорд Джънкшън. И в Харисбърг. Всичко сме предвидили.
Пак прошепна на Сакс:
— Запазихме стария ви номер, полицай.
Подаде ѝ блестящата златиста значка. Номерът беше същият: 5885. Той я пъхна в кожения калъф. Извади още нещо от плика — временна полицейска карта — и също я прибра в калъфа. Сетне ѝ го върна.
На картата пишеше: „Амелия Сакс, детектив трети ранг“.
— Да, сър, чух за това и смятам, че ще овладеем положението… Добре, сър.
Марлоу затвори и поклати глава:
— Комбинацията процес-заседание ще ме довърши. Добре, полицай, ще се наложи да се снимате за постоянната си служебна карта. — Той се замисли и добави предпазливо: — Да не си помислите, че става дума за някаква дискриминация, но предпочитат жените с прибрани коси. Там дисциплината е малко по-затегната. Има ли някакъв проблем с това?
— Ама не ме ли отстранявате?
— Да ви отстраним ли? Не, правим ви детектив. Не ви ли се обадиха? О’Конър трябваше да ви предупреди. Или помощникът му, все някой.
Дан О’Конър беше началник на детективското бюро.
— Никой не ми се е обаждал. Само секретарката ви.
— Е, а трябваше.
— Какво стана?
— Казах ви, че ще направя каквото мога. Това и стана. Не можех да допусна да ви отстранят. Не мога да си позволя да ви загубя. — Той се замисли, загледа се към купчините с документи. — Да не говорим какъв ад щеше да настане, ако ДПА ни съди. Нещата щяха да загрубеят.
„О, да, сър, щяха. Сериозно щяха да загрубеят.“
— Ама нали споменахте нещо за една година?
— Говорех за изпита за повишение в сержант. Не можете да се явите повторно преди април следващата година. В детективското бюро няма опасност от пречки. Там Рамос няма никакво влияние. Ще сте пряко подчинена на Дон Селито.
Тя се втренчи в златната значка.
— Не знам какво да кажа…
— Можете да кажете: „Много благодаря, капитан Марлоу. Работата в патрулния отдел беше удоволствие за мен. Съжалявам, че трябва да ви напусна.“
— Аз…
— Шегувам се, полицай. Аз имам чувство за хумор въпреки всичко, което се говори за мен. О, ако забелязвате, започвате като детектив трети ранг.
— Тъй вярно — отвърна тя, като едва сдържаше самодоволната си усмивка. — Аз…
— Ако искате да стигнете до първи ранг и да ви повишат на сержант, внимавайте кого арестувате… или задържате на местопрестъпленията. И с кого как говорите. Просто да помните един съвет от мен.
— Разбрано, сър.
— Сега, ако ме извините, полицай… тоест детектив. Имам около пет минути да науча всичко за осигуровките.