Продължи да говори за новите обвинения срещу Констабъл, Патриотичния съюз и акциите в Кантон фолс. Говореше почтително, предпазливо, явно разговаряше с кмета или губернатора.
Може би с конгресмен Рамос.
Играеше играта на политиката… Това ли беше полицейската работа? Сакс се почуди дали наистина иска да бъде полицай, ако трябва да се занимава с това.
Тази мисъл я обезсърчи.
„О, Райм, какво ще правим?“
„Ще го преживеем“ — бе рекъл той. Само че преживяването не беше живот. Преживяването бе поражение.
Марлоу, все още крепейки слушалката между рамото и врата си, говореше на езика на бюрокрацията. Накрая отвори плика и пъхна значката ѝ вътре.
Сетне бръкна и извади нещо, увито в хартиена салфетка.
— Няма време за церемонии. Ще организираме нещо по-късно.
Последните думи изрече шепнешком, сякаш бяха отправени към Сакс.
Церемония ли?
Той я погледна. Закри слушалката с ръка и отново прошепна:
— Тези осигуровки. Тъмна Индия. Пак ще се тормозя с таблици на смъртността, годишни ренти, двойни осигуровки…
Марлоу разгърна салфетката и извади нова полицейска значка.
Отново заговори по телефона с почтителен тон:
— Да, сър, ще стоим нащрек… Сложил съм хора и в Бедфорд Джънкшън. И в Харисбърг. Всичко сме предвидили.
Пак прошепна на Сакс:
— Запазихме стария ви номер, полицай.
Подаде ѝ блестящата златиста значка. Номерът беше същият: 5885. Той я пъхна в кожения калъф. Извади още нещо от плика — временна полицейска карта — и също я прибра в калъфа. Сетне ѝ го върна.
На картата пишеше: „Амелия Сакс, детектив трети ранг“.
— Да, сър, чух за това и смятам, че ще овладеем положението… Добре, сър.
Марлоу затвори и поклати глава:
— Комбинацията процес-заседание ще ме довърши. Добре, полицай, ще се наложи да се снимате за постоянната си служебна карта. — Той се замисли и добави предпазливо: — Да не си помислите, че става дума за някаква дискриминация, но предпочитат жените с прибрани коси. Там дисциплината е малко по-затегната. Има ли някакъв проблем с това?
— Ама не ме ли отстранявате?
— Да ви отстраним ли? Не, правим ви детектив. Не ви ли се обадиха? О’Конър трябваше да ви предупреди. Или помощникът му, все някой.
Дан О’Конър беше началник на детективското бюро.
— Никой не ми се е обаждал. Само секретарката ви.
— Е, а трябваше.
— Какво стана?
— Казах ви, че ще направя каквото мога. Това и стана. Не можех да допусна да ви отстранят. Не мога да си позволя да ви загубя. — Той се замисли, загледа се към купчините с документи. — Да не говорим какъв ад щеше да настане, ако ДПА ни съди. Нещата щяха да загрубеят.
„О, да, сър, щяха. Сериозно щяха да загрубеят.“
— Ама нали споменахте нещо за една година?
— Говорех за изпита за повишение в сержант. Не можете да се явите повторно преди април следващата година. В детективското бюро няма опасност от пречки. Там Рамос няма никакво влияние. Ще сте пряко подчинена на Дон Селито.
Тя се втренчи в златната значка.
— Не знам какво да кажа…
— Можете да кажете: „Много благодаря, капитан Марлоу. Работата в патрулния отдел беше удоволствие за мен. Съжалявам, че трябва да ви напусна.“
— Аз…
— Шегувам се, полицай. Аз имам чувство за хумор въпреки всичко, което се говори за мен. О, ако забелязвате, започвате като детектив трети ранг.
— Тъй вярно — отвърна тя, като едва сдържаше самодоволната си усмивка. — Аз…
— Ако искате да стигнете до първи ранг и да ви повишат на сержант, внимавайте кого арестувате… или задържате на местопрестъпленията. И с кого как говорите. Просто да помните един съвет от мен.
— Разбрано, сър.
— Сега, ако ме извините, полицай… тоест детектив. Имам около пет минути да науча всичко за осигуровките.
Амелия Сакс излезе и се приближи към шевролета си; огледа пораженията от сблъсъка с маздата на Лосър в Харлем.
„Доста работа имам по тази кола.“
Автомобилите бяха нейната стихия и тя знаеше мястото на всеки болт, на всяко зъбно колело. В гаража си вероятно имаше повечето инструменти, необходими, за да извърши сама голяма част от ремонта.
И въпреки това Сакс не обичаше лъскавите фасади.
По същата причина, поради която не харесваше работата като манекен или излизането с нахакани млади полицаи. Не се наемаше да го тълкува по-задълбочено, но предполагаше, че има някаква вродена неприязън към козметиката, към външния блясък.
За Амелия Сакс същността на автомобилите беше в техните сърца и души: в бясното тракане на бутала, във воя на спирачки, в перфектното превключване на скоростите, които превръщаха една купчина метал и пластмаса в грация и устрем.