Реши да закара колата в един автосервиз в Куинс, където беше ходила и преди, където механиците бяха умели, повече или по-малко честни и се прекланяха пред такива машини.
Тя се настани зад волана и запали двигателя, чийто рев привлече вниманието на пет-шест полицаи, адвокати и бизнесмени наоколо. Докато излизаше от паркинга, тя взе едно решение. Преди няколко години, след свалянето на ръждата от купето, бе решила да смени фабричния черен цвят на шевролета. Беше избрала яркожълто. Бе взела решението импулсивно, но защо не? Човек не бива да бъде консерватор по отношение на цвета на ноктите, косата или автомобила си.
Сега обаче си мислеше, че след като така или иначе трябва да смени половината обшивка, не е зле отново да я пребоядиса. Веднага реши новият цвят да е сигналночервено. Това имаше двойна символична стойност за нея. Не само защото отиваше на бърза спортна кола, а и защото возилото на Райм — инвалидната количка — бе в този цвят. Криминологът щеше да остане привидно безразличен, но тайно щеше да се зарадва.
Да, червеното беше добър цвят.
Замисли се дали да не закара шевролета веднага, но реши да не бърза. Можеше да покара очуканата кола още няколко дни — както в младостта си. Точно сега искаше да се върне у дома, у Линкълн Райм, да му разкаже за магията, превърнала значката ѝ от сребърна в златна, и отново да се залови с разгадаването на мистерията около двама убити дипломати, непознати растения, странни отпечатъци и две липсващи обувки.
И двете — десни.