— О, ще се справят с положението — продължи той. — Макар че сега, като се замисля, още не са ми изплатили хонорара… Не, миличка, няма да замразяваме тортата, докато не изстине блатът… Защото аз така казвам.
Кинкейд беше самотен баща, бивш началник на Отдела за анализ на документи на ФБР. Беше напуснал Бюрото и сега работеше на свободна практика, за да може да отделя повече внимание на децата си.
— Как е Маргарет? — попита Сакс.
— Ти ли си, Амелия?
— Да.
— Добре е. От няколко дни не съм я виждал. В сряда водихме Роби и Стефани в „Планет плей“ и тъкмо да я бия на лазерните мишени — и пейджърът ѝ изпиука. Наложи се да арестува някого. От Панама, Еквадор или от там някъде. Не ми каза подробности. И така, какво има при вас?
— Работим по един случай и се нуждаем от малко помощ. Ето как стоят нещата. Престъпникът се записва на пропуска. Следиш ли ми мисълта?
— Ясно. И искате да анализирам почерка му, така ли?
— Проблемът е, че нямаме почерк.
— Изчезнал ли е?
— Да.
— И сте сигурни, че престъпникът не се е преструвал, че пише?
— Да. Пазачът е видял с очите си как изписва буквите върху листа.
— Сега нищо ли не се вижда?
— Нищо.
Кинкейд се изсмя мрачно:
— Хитро. Значи няма доказателство, че престъпникът е влязъл в сградата. И после някой друг се е записал в празната графа, където би трябвало да е неговото име.
— Точно така.
— Няма ли нещо на долния лист?
Райм погледна Купър, който веднага насочи ярък светлинен лъч под ъгъл към долната страница на книгата. Този начин се предпочита пред покриването на хартията с графитен прах, когато се търсят следи от натиск. Техникът поклати глава.
— Нищо — каза Райм на специалиста по почерци; сетне попита: — Как го е направил?
— Екслакснал го е — заяви Кинкейд.
— Какво е това? — попита Селито.
— Използвал е симпатично мастило. В нашите среди го наричаме екслаксване. Старият „Екслакс“ съдържаше фенолфталейн. После от Управлението за контрол на храните и лекарствата го забраниха. Разтваряш едно хапче в алкохол и получаваш синьо мастило. Има основен pH. Написваш нещо с него и след известно време синият цвят изчезва.
— Да — вметна Райм. — Въглеродният двуокис от въздуха повишава киселинността и цветът се губи.
— Точно така. Фенолфталейн вече не се продава, но същото може да се направи с тимолфталейнов лакмус и натриева основа.
— Къде могат да се намерят тези материали?
— Хм — измърмори замислено Кинкейд. — Ами… Чакай, милинка. Татко говори по телефона… Не, нищо ѝ няма. Всички торти се надуват във фурната. След малко ще е готово… Линкълн? Исках да кажа, че на теория идеята е добра, но през цялата си практика в Бюрото не съм виждал никой престъпник или шпионин да използва симпатично мастило. Това е нещо ново. Използва се главно за разни фокуси.
„Фокуси“ — помисли си Райм и погледна към снимките на бедната Светлана Расникова, закачени на бялата дъска.
— Откъде може да се намери такова мастило?
— Най-вероятно от магазините за играчки или за пособия за илюзионисти.
„Интересно…“
— Добре, много ни помогна, Паркър.
— Ела ни скоро на гости — обади се Сакс. — Вземи и децата.
— А защо не поканиш и цялото им училище? — изсъска Райм.
Тя се засмя и му даде знак да мълчи.
След като прекъсна разговора, Райм каза мрачно:
— Колкото повече научаваме, толкова по-малко знаем.
Бединг и Сол се обадиха и обясниха, че Светлана се е ползвала с добро име в консерваторията и не е имала врагове. Работела от време на време, но с това също надали можела да си спечели неприятели — пеела на детски забави.
От съдебния лекар се получи пакет с белезниците. Не бяха отворени, както бе наредил Райм. Беше заръчал на съдебния лекар да ги изхлузи от ръцете на жертвата, защото счупването на ключалките можеше да унищожи ценни улики.
— Никога не съм виждал подобни — обяви Купър, като ги огледа. — Освен на филм.
Райм се съгласи. Белезниците бяха истинска антика, тежки, изработени от грубо ковано желязо.
Купър провери ключалките за микроулики, но не намери нищо. Фактът, че бяха стари обаче, беше важен, защото имаше ограничен брой източници, от които можеха да идват. Райм нареди на Купър да ги фотографира и да извади снимки за търговските фирми.
Телефонът на Селито иззвъня. Той се заслуша за момент, сетне възкликна удивено:
— Невъзможно… Сигурен ли си?… Да, добре. Благодаря.
След като затвори, се обърна към Райм: