— Нищо не разбирам.
— Какво има? — попита Райм; до гуша му беше дошло от загадки.
— Обади се директорът на консерваторията. Нямат никакъв чистач.
— Ама полицайката го е видяла — изтъкна Сакс.
— Никой не чисти в събота. Само вечер през делничните дни. И никой от екипа не прилича на мъжа, когото е видяла полицайката.
„Нямало чистач, а?“
Селито погледна бележника си:
— Бил е пред втората врата и е метял. Той…
— Мамка му — изръмжа Райм. — Това е бил той! Чистачът е изглеждал съвсем различно от убиеца, нали?
Селито отново погледна бележника си:
— Около шейсетте, плешив, със сив гащеризон.
— Сив гащеризон! — изкрещя Райм.
— Да.
— Ето откъде са копринените влакна. От гащеризона.
— Какви ги говориш? — недоумяваше Селито.
— Нашият престъпник убива студентката. Когато полицайките го изненадват, той ги заслепява и избягва в зрителната зала. Там запалва фитилите и пуска цифровото устройство, за да си помислят, че още е вътре, навлича гащеризона и излиза през втората врата.
— Как е възможно? — възкликна пълният полицай. — Трябва да го е направил за по-малко от минута, за Бога!
— Помисли за обяснение, което не включва Божията намеса, Лон.
— Няма начин!
— Няма начин… няма начин… — имитира го подигравателно Райм и се приближи с количката до дъската, на която Том бе залепил снимките на следите от обувки. — Защо не погледнем уликите?
Той огледа следите на престъпника, после онези, които Сакс беше снела от коридора, където бе стоял чистачът.
— Например обувките — добави Райм.
— Същите ли са? — попита детективът.
— Да — отвърна Сакс, като се приближи до дъската. — „Еко“, размер 45.
— Боже мили — измърмори Селито и отново заопипва шкембето си.
— Добре, какво имаме? — попита Райм. — Престъпникът е около петдесетте, среден на ръст, с нормално телосложение и без брада. Два от пръстите му са деформирани и вероятно има досие, защото крие отпечатъците си. Това е всичко, което знаем. — Сетне обаче се намръщи и отсече: — Не, това не е всичко, което знаем. Има още нещо. Носил е дрехи за преобличане, оръжието на убийството… Действал е по добре подготвен план. Той ще извърши ново престъпление.
Сакс кимна мрачно в съгласие.
Райм погледна изящния почерк на Том върху дъската и се замисли: „Кое е свързващото звено?“
Черната коприна, гримът, преобличането, дегизировката, яркият блясък и бомбичките.
Симпатичното мастило.
Накрая заяви замислено:
— Този човек е илюзионист.
Сакс кимна:
— Има логика.
— Възможно е — съгласи се Селито. — Но какво ще правим?
— Отговорът е ясен — отвърна Райм. — Ще си намерим собствен.
— Собствен какво?
— Илюзионист. Какво друго?
— Хайде пак.
Беше го правила вече осем пъти.
— Пак ли?
Мъжът кимна.
И Кара отново го направи.
„Тройното развързване на кърпички“ е един от любимите фокуси на зрителите, създаден от знаменития илюзионист Харлан Тарбел. При него три копринени кърпички с различен цвят, които изглеждат здраво завързани една за друга, трябва да се разделят с едно движение. Номерът е труден, но Кара го изпълняваше със завидна лекота.
Дейвид Балзак обаче не беше доволен.
— Прозрачно е — заяви с въздишка.
Това беше сериозна критика; означаваше, че номерът не е изпълнен добре, че „измамата“ се вижда. Едрият белокос мъж с покафеняла от тютюна брадичка поклати отчаяно глава.
— Мисля, че беше гладко. Гладко беше.
— Само че не можеш да се видиш отстрани. Аз те преценявам от гледната точка на публиката. Хайде пак.
Стояха на малка сцена в задния край на „Дим и огледала“, магазинчето, което Балзак бе купил преди десет години след оттеглянето си от активна практика. Сега продаваше материали и инструменти за илюзионисти и даваше под наем костюми. Всяка седмица магазинчето организираше безплатни любителски представления за клиентите и жителите на квартала. Преди година и половин Кара, работеща на свободна практика за списание „Селф“, най-после събра куража да опита. С месеци не можеше да се престраши заради репутацията на Балзак. След представлението възрастният илюзионист я беше извикал в кантората си. Самият Балзак смяташе, че в нея има хляб! От нея можеше да стане голяма илюзионистка (след съответна подготовка) и той ѝ предложи да постъпи на работа при него, в замяна на което щеше да я обучава.
Кара се беше преместила в Ню Йорк от Средния Запад преди доста години и вече бе свикнала с живота в големия град. Тя веднага заподозря „учителя“ си в нечисти помисли, още повече че беше развеждан четири пъти, а тя бе доста привлекателна. Балзак обаче беше известен илюзионист — бе редовен участник в предаването на Джони Карсън и с години беше работил в Лас Вегас. Бе обикалял целия свят и познаваше практически всеки по-известен съвременен фокусник. Илюзионизмът беше нейна страст, а подобен шанс получаваш веднъж в живота. Кара прие.