При първия урок беше нащрек, готова да отблъсне всяко посегателство от негова страна. Сеансът наистина се оказа изключително смущаващ за нея — но по други причини.
Той я направи на пух и прах.
След един час, през който не спря да критикува буквално всяко нейно движение, Балзак се вгледа в бледото ѝ, навлажнено от сълзи лице и изръмжа:
— Казах, че в теб има хляб. Не че си способна. Сега при майка си ли ще избягаш, или ще се захващаш за работа?
Тя се захвана за работа.
Така се сложи началото на осемнайсетмесечната изпълнена с противоречия връзка между учител и чирак, която я караше да стои будна цели нощи и да се упражнява безспир.
Приятелите понякога я питаха откъде идва любовта ѝ (и пристрастеността) към илюзионизма. Вероятно очакваха да чуят достойна за сценарий история за нещастно детство, жестоки родители и учители или поне за някоя ранна забежка на иначе скромното момиченце, избягало от прозаичния училищен живот в света на фантазията. Вместо това научаваха, че тя е била едно съвсем обикновено дете — жизнерадостно момиче, ходило на летни лагери, получавало само отлични бележки, обичащо спорта и готвенето и пяло в църковния хор. Любовта ѝ към фокусите бе дошла съвсем случайно на едно представление на „Пен и Телър“ в Кливланд, където беше отишла с баба си и дядо си, а после при едно семейно посещение на Лас Вегас при едно служебно пътуване на баща ѝ.
Това беше всичко. Като студентка тя основа клуб на илюзиониста в университета „Кенеди“ и скоро всеки трудно изкаран цент потъваше в магазините за фокусници или отиваше за видеокасети с обяснения на най-популярните трикове. С парите, заработени от ринене на сняг, посещаваше всеки цирк, разпънал шапито в околността. Кара имаше силен стимул — блестящите от възхищение очи на зрителите. Тя изнасяше представленията си с еднакво удоволствие пред десетина роднини около семейната трапеза (макар че номерът с летящата котка ѝ се удаваше трудно без скрития капак, който баща ѝ забрани да изреже в пода на хола) или пред пълната зала на някое училищно тържество, когато изпълняваше по два биса пред изправената на крака публика.
Животът с Дейвид Балзак беше коренно различен от тези блестящи изпълнения. През последните години тя понякога си мислеше, че е изгубила онова, което е притежавала.
Ала точно когато ѝ идеше да си вдигне багажа и да напусне, той кимваше леко или се усмихваше едва забележимо. На няколко пъти дори измърмори: „Добър номер.“
Тези моменти осмисляха усилията ѝ.
Извън времето, прекарано в магазина, в подреждане на книги и различни фокуснически приспособления и поддържането на сайта на Балзак в Интернет, животът ѝ сякаш отлиташе, без да остави следа. Тъй като не получаваше много, тя бе принудена да се занимава с неща, имащи съвсем малко общо с филологическото ѝ образование — да оформя други илюзионистки и циркови сайтове. Преди около година обаче здравето на майка ѝ се влоши и като единствено дете Кара прекарваше малкото си останало свободно време със старицата.
Изтощителен живот.
Засега обаче се справяше. След няколко години Балзак щеше да обяви, че е годна да дава самостоятелни представления, и тя щеше да тръгне по света с неговата благословия — и връзките му.
„Дръж се здраво на седлото — би казала Джейнин — и препускай с пълна скорост.“
Кара отново изпълни Тарбеловия трик с трите копринени кърпички. Балзак изтръска цигарата си на пода и се намръщи:
— Левият показалец да е малко по-високо.
— Видя ли връзката?
— Ако не я бях видял — сопна се той, — щях ли да те карам да си вдигаш показалеца? Опитай пак.
Още веднъж.
Малко по-високо с този проклет показалец.
Шшшш… копринените кърпички се разплетоха и се понесоха грациозно във въздуха.
— Аха — рече Балзак и кимна леко.
Не беше най-възторжената похвала, но Кара бе свикнала да се задоволява с това „аха“.
Тя прекъсна упражненията и се захвана да подрежда стоките, пристигнали в петък следобед.
Балзак се върна на компютъра, където пишеше статия за Джаспър Маскелин. През Втората световна война този британски илюзионист създал специално военно подразделение, което прилагало фокуснически похвати в борбата срещу германците в Северна Африка. Балзак пишеше, без да използва бележки или други материали. Едно бе сигурно — за сметка на сприхавия му характер познанията му в областта на илюзионизма бяха безкрайни.