— Ужасно… Вижте, можете да проверите в „Магия и театър“ в Ийстсайд. Това е доста по-голям магазин.
— Изпратихме вече полицай там.
— А, виж ти.
Тя помълча за момент. После добави:
— Е, ако се сетите нещо друго, можете да се обадите. Ще сме ви благодарни.
Усмихна се приятелски. (Основно правило: добрите връзки с обществото са не по-малко важни от самото разследване.)
— Успех — пожела ѝ Балзак.
— Благодаря — отвърна Сакс.
„Безсърдечен гадняр“ — рече наум.
Кимна на младата жена и хвърли поглед на пластмасовата чашка до нея.
— А може ли някъде наблизо да се намери свястно кафе?
— На ъгъла на Пето и Деветнайсета.
— Има и хубави гевречета — добави Балзак, услужлив, след като вече не рискуваше да си навлече неприятности.
Сакс излезе и намери препоръчаната закусвалня. Купи си капучино. Облегна се на тесния махагонов бар до витрината, отпи от горещата течност и загледа минувачите по съботните улици на Челси: търговци на дрехи, фотографи и техните асистенти, богати контета, обитаващи просторни апартаменти в района, бедни артисти, млади и стари влюбени, някой и друг самотник.
И една продавачка от магазин за илюзионисти, която тъкмо влизаше в закусвалнята.
— Здрасти — поздрави младата жена.
Косата ѝ бе къса и червеникава, носеше чантичка от имитация на зеброва кожа. Тя си поръча голямо кафе, изсипа му половин захарница и застана до Сакс на бара.
В магазина Сакс попита за кафенето, защото продавачката ѝ хвърли съзаклятнически поглед. Явно искаше да ѝ каже нещо насаме.
Младата жена отпи жадно от кафето си и каза:
— Той, Дейвид, е малко…
— Неуслужлив?
Жената се замисли, сетне се съгласи:
— Да. Може да се каже. Живее в собствен свят и не желае да има нищо общо с другите хора. Боеше се, че ще го накарате да свидетелства или нещо подобно. А аз не бива да се разсейвам.
— От какво?
— От професията.
— Илюзионизма?
— Да. Вижте, той ми е не само шеф, а и наставник.
— Как се казвате?
— Кара… това е артистичният ми псевдоним, но го използвам и иначе. — Младата жена се усмихна тъжно. — По-добро е от онова, което са ми измислили родителите ми.
Сакс вдигна любопитно вежди.
— Нека го запазим в тайна — помоли другата жена.
— И така — смени темата Сакс, — защо ми хвърлихте такъв съзаклятнически поглед в магазина?
— Дейвид е прав за онзи списък. Тези неща могат да се купят от всеки магазин. И от стотици сайтове. За „Дарби“ обаче, белезниците… Те са рядкост. Трябва да се обадите в Музея на Худини и изкуството на самоосвобождаването в Ню Орлиънс. Той е най-богатият в света. Аз се занимавам малко с измъкване. Не искам обаче той да разбере — добави тя със страхопочитание. — Дейвид е малко предубеден… Можете ли да ми кажете какво е станало? Какво е това убийство?
Макар в подобни случаи обикновено подробностите около престъплението да не се издават пред цивилни, Сакс съзнаваше, че имат нужда от помощ. Затова разказа на Кара за убийството и бягството на престъпника.
— О, ужасно! — прошепна младата жена.
— Да. Така е.
— Начинът на бягството… Има нещо, което трябва да знаете, полицай… Момент, полицай ли да ви наричам? Не сте ли детектив, или…?
— Амелия е добре.
Сакс отново си спомни със задоволство за представянето си на изпита.
„Бум, бум…“
Кара отпи глътка кафе, реши, че не е достатъчно сладко, разви капака на захарницата и сипа още. Сакс се вгледа в безупречните ръце на събеседничката си, сетне сведе поглед към собствените си назъбени нокти и разкървавени кожички. Ноктите на другата жена бяха изящно изпилени, а черният лак отразяваше светлината като огледало. Амелия Сакс потрепери (какво самообладание личеше от тези нокти), сетне се постара да не мисли за това.
— Знаете ли какво е илюзия? — попита Кара.
Сакс вдигна рамене:
— Дейвид Копърфийлд. Худини.
— Копърфийлд, да. Худини не, той се е занимавал със самоосвобождаване. Илюзията не е като фокусите с ръце, манипулаторството. Ето…
Кара извади монета от двайсет и пет цента, рестото от кафето. Стисна я в юмрук и когато отново разтвори длан, монетата я нямаше.
Сакс се засмя. Къде, по дяволите, се беше дянала?
— Това беше обикновен фокус. При илюзията са замесени много по-големи предмети. Това, което току-що описахте, е класически трик. Нарича се „Изчезнатият човек“.
— „Изчезналият човек“?
— Не, „Изчезнатият“. В илюзионизма казваме „изчезвам нещо“. Например „аз изчезнах монетата“.
— Продължавайте.