— Та началника го нямаше и ни бяха назначили временен, някакъв сержант от старата школа. И така, аз тъкмо съм постъпила в Седем-пет и съм единствената жена на тази смяна. Влизам аз в учебната зала и виждам десетина превръзки, лепнати о катедрата.
— Не!
— Не се майтапя. Постоянният ни началник никога не би отминал това с лека ръка. Обаче ченгетата са като деца в това отношение. Не престават, докато някой възрастен не ги нашляпа.
— Не е като на филм.
— Филмите ги снимат в Холивуд, не в Седем-пет.
— И ти какво направи?
— Отидох на най-първия ред и помолих колегата, който седеше срещу катедрата, да ми отстъпи мястото си. И без това смятах да седна там. Всички се разкикотиха толкова силно, че се чудя как някой не намокри гащите. И така, седнах и започнах да си водя бележки по това, което ни говореше сержантът: за заповедите за арест, за отношението към цивилните, за разпространението на наркотици на улицата. След две минути той млъкна и всички останали също спряха да се смеят. Настана конфузно положение. Не за мен, а за тях.
— Разбра ли кой го е направил?
— Да.
— Оплака ли се?
— Не. Виж, това е най-трудното за една жена в полицията. Ти работиш с тези хора. Имаш нужда от подкрепата им, да ти пазят гърба. Можеш да си отстояваш правата по всички законни начини. Ако обаче се заловиш да го правиш, губиш. Най-трудното не е самото отстояване на правата. Трябва да знаеш кога и как.
— Точно като при нас. Ако си добър илюзионист и събираш публика, скоро си намираш работа. Образува се обаче един затворен кръг. Ако не си намериш работа, няма да събереш публика, а няма да те наемат, ако не докажеш, че зрителите те харесват.
Бяха приближили огромния купол и Сакс забеляза блясък на възбуда в очите на другата жена.
— На такова място ли би искала да работиш?
— И още как! Това е раят за мен. „Сирк фантастик“, светлината на прожекторите. — Кара се огледа и добави: — Господин Балзак ме учи на всички класически номера и това е много важно, човек трябва да ги знае и насън да го бутнат. Но… — кимна към купола — това е бъдещето на илюзионизма. Дейвид Копърфийлд, Дейвид Блейн… Театрално изкуство, фокуси. Зрелищни изпълнения.
— Трябва да пробваш дали ще те вземат.
— Аз ли? Шегуваш се. Още не съм за тук. Представленията ти трябва да са съвършени. Трябва да си най-добрата.
— По-добра от мъжете, така ли?
— Не, по-добра от всички, мъже и жени.
— Защо?
— Заради публиката — обясни Кара. — Господин Балзак го повтаря непрекъснато. Ние дължим всичко на публиката. Всяка глътка въздух, която си поемаш на сцената, е за публиката, фокусите ти не могат да бъдат просто добре изпълнени. Не можеш просто да задоволиш интереса на публиката… трябва да я подлудяваш. Дори един зрител да разгадае метода ти, значи си се провалил. Ако се поколебаеш дори за миг и ефектът не е както трябва, значи си се провалил. Ако дори един зрител се прозине или погледне часовника си, значи си се провалил.
— Не можеш да си сто процента на ниво, струва ми се.
— Трябва да бъдеш — възрази Кара, изненадана, че някой може да е на друго мнение.
Стигнаха пред входа на цирка, където вървяха репетициите за тазвечерното представление. Десетки артисти се разминаваха, някои с костюми, други по къси панталони и фланелки или дънки.
— О, човече… — възкликна, останала без дъх, Кара.
Лицето ѝ беше като на малко момиченце, яркият бял брезент на шатрата се отразяваше в очите ѝ.
Над тях се чу силно плющене и Сакс подскочи. Вдигна поглед и видя две огромни знамена на десетина метра височина, развети от вятъра, огрени от слънцето. На едното беше изписано името на „Сирк фантастик“.
На другото бе изрисуван слаб мъж с костюм на черни и бели карета. Държеше ръцете си изпънати с дланите нагоре, сякаш подканяше публиката да влезе. Носеше черна маска, покриваща очите и носа му, с малко зловещ вид. Сакс веднага се замисли за Фокусника, скрит зад маските си.
Мотивите и плановете му също оставаха скрити.
Кара проследи погледа ѝ и обясни:
— Това е Арлекин. Чувала ли си за комедия дел арте?
— Не.
— Стил в италианския театър. Възникнал е през шестнайсети век и е бил в разцвет около двеста години. „Сирк фантастик“ използва похватите му.
Тя посочи едно знаме отстрани на шатрата, на което бяха изрисувани други маски. С изкривените си носове или човки, извитите си вежди и високите си скули те приличаха на зловещи същества от друг свят.
— В комедия дел арте се представяли само десетина герои — продължи Кара. — Всеки носел определена маска.
— Комедия ли? — поиска да се увери Сакс и погледна подозрително демоничните маски.