Известен е като…
О, не… Не, уважаеми зрители. Мисля, че за да ви държим в напрежение, не бива да споменаваме названието на този номер. Ще ви подскажа само едно: преди изпълнението на фокуса Слъбит карал асистентите си да разливат изкуствена кръв пред залата, за да привлича зрителите. Тази тактика естествено се оказала изключително успешна.
Наслаждавайте се на следващия номер.
Надявам се да ви е интересно.
Защото познавам един човек, на когото със сигурност няма да му е приятно.
10.
Колко ли съм спал?, почуди се младежът.
Представлението беше свършило около полунощ, след това се бяха отбили да пийнат в „Белия дом“ до кой знае колко часа, беше се прибрал около три, после — четирийсет и пет минути по телефона с Браг, не, може би час.
Колко часа му оставаха за сън?
Тони Калвърт не успя да направи сметка и реши, че може би е по-добре да не знае истинските измерения на преумората си. Поне работеше на Бродуей, а не снимаше телевизионни реклами, където понякога се налагаше да започва — Боже опази! — в 6 сутринта. В театър „Гилгуд“ можеше да работи и в почивните дни, но не се налагаше да става рано.
Той огледа инструментите си и реши, че трябва да вземе още грим за замаскиране на татуировки, защото днес представяха една любовна драма, а дамите от Тинек и Гардън Сити сигурно щяха да се усъмнят в искреността на главния актьор, който уж страда по невинна девица, а в същото време на големия му бицепс пише „С обич от Робърт“.
Калвърт избра голяма кутия за гримове и се погледна в огледалото до вратата. Изглеждаше по-добре, отколкото се чувстваше, трябваше да признае. Все още пазеше малко тен от страхотната екскурзия до Сейнт Томас през февруари, а стегнатата фигура бе добра компенсация за лекото къркорене в стомаха му. (За Бога, ограничи се до четири бири. Става ли? Ехо, ще го преживеем ли?) Очите му обаче… да, доста бяха зачервени. Но за това лесно щеше да се погрижи. Опитният гримьор знае стотици начини да преобрази старец като младеж, да направи дебелия стегнат, изморения — бодър. Той вкара в действие капките, после нанесе леки сенки под очите си.
Калвърт навлече кожено яке, заключи апартамента си и тръгна по тихия коридор на постройката в Ийст Вилидж. Повечето му съседи сигурно бяха навън и се наслаждаваха на този първи хубав пролетен уикенд за годината или още спяха след снощните си похождения.
Излезе през задната врата, както винаги. Тръгна по уличката, но на няколко метра в един вход забеляза движение.
Спря и се взря в полумрака. Някакво животно. Боже мили, да не би да е плъх?
Не, беше котка, очевидно ранена. Той се огледа, но уличката бе съвсем пуста.
„О, бедното животинче!“
Калвърт не си падаше особено по домашните животни, но се беше грижил за териера на един съсед и собственикът му бе казал за всеки случай, че ветеринарят на Билбо има кабинет съвсем близо, на „Сейнт Марк“. Можеше да занесе котката на път за метрото. Сестра му може би щеше да я задържи. Беше осиновила деца, защо не котка?
Мотаенето из задните улички не беше най-доброто занимание за този квартал, но Калвърт се увери, че все още е съвсем сам. Приближи се бавно, за да не уплаши животното. То лежеше на една страна и мяукаше немощно.
Как да го хване? Нямаше ли да го одраска? Спомняше си една лекция за котешката треска. Животното обаче изглеждаше твърде слабо, за да му навреди.
— Ехо, какво ти е, дребосък? — попита той с успокоителен тон. — Ранен ли си?
Калвърт приклекна, остави кутията с гримовете на паважа и се пресегна внимателно, в случай че котката се опита да го одраска. Докосна я, но отдръпна ужасено ръка. Животното беше леденостудено и изкормено. Дали не бе вече мъртво? Не, още движеше единия си крак. И отново измяука слабо.
Той пак го докосна. Чакай, това под кожата не бяха кости. Бяха пръчки и в тялото имаше метална кутия.
Какво, по дяволите, беше това?
Дали скрита камера? Дали някой мръсник не му въртеше номер?
Той вдигна поглед и видя друг човек на около три метра от себе си. Калвърт се стресна и се отдръпна. Другият мъж стоеше приклекнал…
Не. Това беше собственото му отражение от голямо огледало, поставено в дъното на тъмния вход. Калвърт видя собственото си ужасено лице, широко отворените си очи. Той се поотпусна и понечи да се засмее. Ала изведнъж отражението му се наклони напред — огледалото падна и се разби.