Сакс описа това на Райм.
— Е — отбеляза спокойно той, — логично.
— Логично ли?
— Нашият човек остава верен на илюзионистката тематика. При първото убийство — въжета. Сега срязва жертвата. — Той извика на някого в стаята, вероятно на Кара: — Това е илюзионен номер, нали? Да срежеш някого наполовина? — След кратка пауза отново заговори на Сакс: — Казва, че е класически трик.
Той имаше право. Гледката я беше потресла и затова в първия момент не бе направила връзка между двете убийства.
„Класически трик…“
По-точно определение беше „гавра“.
„Запази обективност — каза си Сакс. — Един сержант не може да изпитва чувства.“
Изведнъж ѝ хрумна нещо:
— Райм, мислиш ли…?
— Какво?
— Мислиш ли, че е бил жив, когато убиецът е започнал да го реже? Ръцете му са вързани за краката на масата.
— О, искаш да кажеш, че може да е останала някаква улика? Нещо, което да ни насочи към самоличността на убиеца? Добре.
— Не — обясни тихо тя. — Мислех за болката.
— О, това ли?
„О, това ли…“
— Аутопсията ще покаже.
Тогава тя забеляза тежка травма от удар с тъп предмет на слепоочието на Калвърт. Раната не беше кървила много, което показваше, че сърцето е спряло скоро след счупването на черепа.
— Не, Райм, изглежда, когато са го рязали, е бил вече мъртъв.
Тя долови слабо гласа на криминолога, който казваше на Том да впише това при останалите улики. Добави и още нещо, но тя вече не слушаше. Сърцето ѝ се свиваше при вида на жертвата. Трябваше обаче да преодолее чувствата. Трябваше да забрави мъртвите — това бе едно от правилата на Райм — и след малко щеше да го стори. Чувстваше обаче, че е редно да запази кратко мълчание пред такова зрелище. Не го правеше от някакво приличие — не, правеше го заради себе си, за да не остане сърцето ѝ безчувствено към страданието, както се получаваше често в тяхната професия.
Райм ѝ говореше нещо.
— Какво? — попита тя.
— Чудех се има ли някакво оръжие?
— Не виждам, но още не съм започнала огледа.
Двама полицаи се приближиха до Селито на прага, единият беше сержант.
— Разпитахме съседите — рече той; кимна към жертвата и се сепна, явно още не беше видял кръвопролитието отблизо. — Убитият бил възпитан, кротък младеж. Всички го харесвали. Гей, но не парадирал с това. От известно време нямал приятел.
Сакс кимна и заговори по микрофона:
— Не изглежда да е познавал убиеца, Райм.
— Не сме допускали тази възможност, нали? Фокусника има друг план… какъвто и да е той.
— Какво е работил? — попита тя единия от полицаите.
— Театрален гримьор. Работи на Бродуей. Намерихме куфарчето му в задната уличка. Нали знаеш — лак за коса, гримове, четки. Тръгвал за работа.
Сакс се почуди дали Калвърт е работил за комерсиални фотографски фирми и ако беше така, дали я е гримирал, когато се беше снимала за модната агенция „Шантел“ на Медисън Авеню. За разлика от много фотографи (а и от счетоводителите на агенциите) гримьорите се отнасяха към фотомоделите като към човешки същества. Някой от началниците например можеше да каже: „Добре, хайде, боядисвай я“, а гримьорът измърморваше под носа си: „Не ми прилича на дървена ограда.“
Един детектив азиатец от Пети участък, към който бе тази част на града, се приближи до вратата, като затваряше телефона си.
— Какво е положението? — попита високо.
— Какво било положението! — измърмори мрачно Селито. — Някаква идея как се е измъкнал? Жертвата сама е повикала полиция. Патрулът трябва да е пристигнал за десетина минути.
— За шест.
Сержантът обясни:
— Пристигнахме без сирена и сложихме хора на двата входа на сградата. Когато влязохме, тялото беше още топло. Около 37 градуса. Проверихме всички околни апартаменти, но не видяхме нито следа от убиеца.
— Свидетели?
Сержантът кимна:
— Единственият човек в коридора беше една възрастна жена. Тъкмо излизаше и ни отвори. Когато се върне, можем да я разпитаме. Може би го е видяла.
— Излизаше ли? — попита Селито.
— Да.
Райм се обади по радиостанцията:
— Досещаме се вече кой точно е излизал, нали?
— Мамка му! — възкликна Сакс.
Детективът я успокои:
— Няма проблем, оставихме бележки под всички врати. Една от тях трябва да е на нейния апартамент. Когато се върне, ще ни се обади.
— Не, няма — въздъхна Сакс. — Тя е извършителят.