— Тя? — удиви се сержантът и се изсмя.
— Не е „тя“ — обясни Сакс. — Само е приличал на старица.
— Добре, полицай — намеси се Селито, — да не изпадаме в параноя. Този човек не може да си смени пола.
— Напротив. Спомни си какво ни разказа Кара. Това е бил той, лейтенанте. Искаш ли да се обзаложим?
В ухото ѝ прозвуча гласът на Райм:
— Аз лично не бих заложил срещу теб, Сакс.
Сержантът се оправда:
— Беше около седемдесетгодишна. И носеше голяма чанта с покупки. Ананас…
— Вижте — рече Сакс и посочи плота в кухнята.
Там имаше две бодливи листа. До тях лежеше картонче, рекламиращо вкусни рецепти с пресен ананас.
„По дяволите! Бил е в ръцете им.“
— И вероятно оръжието на убийството е било в чантата — отбеляза Райм.
Сакс повтори думите му на умърлушения детектив от Пети участък.
— Не видяхте лицето ѝ, нали? — обърна се към сержанта.
— Не. Погледнах я съвсем за кратко. Цялата беше, нали знаете, изрисувана. Омазана с онова чудо, как се казваше? Баба ми го използва.
— Руж?
— Да. И веждите ѝ бяха изписани… Е, бързо ще я… го заловим. Не може да стигне много далеч.
— Сигурно вече си е сменил дрехите — намеси се Райм. — Може би ги е хвърлил някъде наблизо.
Сакс се обърна към детектива азиатец:
— Вероятно вече е с други дрехи. Сержантът може да ви опише облеклото му преди. Изпратете хора да претърсят контейнерите за смет и страничните улички наоколо. Най-вероятно ще се отърве от дрехите колкото може по-бързо.
Детективът се намръщи и изгледа Сакс от глава до пети. Един предупредителен поглед от Селито ѝ подсказа, че ако иска да стане сержант, човек не бива да се държи като такъв, преди да го повишат. Сетне той нареди да се извърши претърсване на квартала и другият детектив вдигна радиостанцията си, за да даде заповеди.
Сакс облече белия си гащеризон и се зае с огледа на местопрестъпленията: апартамента, коридора и задната уличка (където намери най-странна улика в цялата си практика — черна котка играчка). За накрая остави страховитата сцена в апартамента на младежа, огледа трупа и събра веществените доказателства.
Тъкмо тръгваше към колата, когато Селито я спря:
— Чакай малко, полицай. — Той затвори телефона (ако се съди по намръщеното му лице — бе провел труден разговор). — Трябва да се срещна с капитана и началника на отдела. Искам една услуга от теб. Към разследването ще бъде прикрепен още един човек. Искам да минеш да го вземеш.
— Добре. Но защо още хора?
— Защото в рамките на четири часа имаме два трупа, а още нямаме заподозрян — сопна се той. — А това означава, че шефовете не са на кеф. Ето ти първото правило на сержанта: когато шефовете не са на кеф, трябва сериозно да си размърдаш задника.
Мостът на въздишките.
Така наричаха топлата връзка между съда и мъжкия арест на Сентър Стрийт в Долен Манхатън.
Мостът на въздишките — по него бяха крачили най-знаменитите мафиоти, виновни за стотици поръчкови убийства. Бяха пристъпвали сковани от страх младежи, ударили в изблик на ярост изнасилвача на сестра си или приятелката си. Бяха се влачили замаяни хлапета, убили някой турист за няколко долара заради нетърпимия глад за поредната доза наркотик…
Амелия Сакс мина по моста на път към ареста — известен още като Гробницата по името на стария затвор, намирал се от другата страна на улицата. Идентифицира се пред охраната, предаде пистолета си (беше оставила неофициалното си оръжие, ножа, в колата) и влезе в охраняваното фоайе през автоматичната врата. Вратата се затвори с жужене зад гърба ѝ.
След няколко минути мъжът, когото бе дошла да вземе, излезе от близката стая за разпити. Строен, към четирийсетте, с оредяла кестенява коса и леко усмихнато, добродушно лице. Носеше черно яке, синя риза и дънки.
— Здравей, Амелия. Ти ли ще ме закараш у Линкълн?
— Здравей, Рол.
Детектив Роланд Бел разкопча якето си и тя хвърли поглед на колана му. Той също не носеше оръжие, но Сакс забеляза два кобура на хълбоците му. Когато работеха заедно, двамата често разговаряха за общото си хоби — стрелбата.
От стаята за разпити излязоха други двама мъже. Единият носеше костюм и ѝ бе познат — Луис Мартинес, спокоен и бдителен детектив.
Вторият беше по памучни панталони, черна риза и избелял шлифер. Чарлс Грейди. Сакс го познаваше по лице — беше заместник областен прокурор и се ползваше с голяма известност в правозащитните среди. Бе останал в прокуратурата твърде дълго — на неговата възраст повечето му колеги вече се подвизаваха на доста по-доходни поприща. „Питбул“ и „инат“ бяха две от многото определения, които му бяха лепнали. Имаше добри връзки с Рудолф Джулиани, но за разлика от бившия кмет Грейди нямаше политически амбиции. Сегашната му длъжност напълно го задоволяваше, защото му позволяваше да върши любимата си работа — а именно, както сам се изразяваше, „да тика лошите в пандиза“.