Това бе първият хубав пролетен ден.
Половин час обикаля езерото бавно, омагьосана от това уникално сливане между две допълващи се живи същества, всяко от тях — силно и интелигентно по свой собствен начин. Носеха се в галоп, като на завоите преминаваха в тръс. След няколко минути навлязоха в по-безлюдната част на парка, близо до Харлем.
Тук цареше пълен покой.
Докато не се случи най-лошото.
Тя не разбра как точно стана. Забави, за да вземе един завой през тясната пролука между два храста, и точно в този момент един гълъб се блъсна в муцуната на коня. Животното изцвили и спря толкова рязко, че Марстън едва не се преметна през главата му. Сетне конят се изправи на задни крака и тя политна назад.
Младата жена се вкопчи за гривата и седлото и се задържа.
— О, Дони! — извика тя и опита да го потупа по врата. — Дончо Кончо, няма нищо. О, о!
Жребецът пак се изправи на задните си крака, беше като обезумял. Дали при сблъсъка с птицата не бяха пострадали очите му? Страхът за собствената ѝ безопасност бе не по-малък от загрижеността ѝ за коня. Земята беше покрита с остри камъни. Ако животното продължеше да беснее, можеше да загуби равновесие и да падне — и вероятно да я притисне под себе си. Почти всички сериозни наранявания сред ездачите се получават не от самото падане от коня, а от притискането под тялото му.
— Дони! — извика задъхано тя.
Конят отново се изправи на задните си крака, олюля се.
— Господи! Не, не…
Съзнаваше, че не може да го удържи. Копитата му тропаха по камъните, тя усещаше как мускулите му потрепват в отчаяния опит да запази равновесие.
Ако паднеше, кракът ѝ сигурно щеше да се счупи на десетина места. Може би и някое ребро.
Тя сякаш чувстваше болката. Също и неговата болка.
— О, Дони…
Неочаквано от храстите се появи мъж по анцуг. Втренчи се изненадано в коня. Скочи напред и се опита да хване юздите.
— Дръпнете се! — изкрещя Марстън. — Не можете да го спрете!
„Ще го ритне в главата!“
— Махнете се…
„Но… Какво става?“
Слабият мъж се взираше в кафявите очи на животното. Говореше нещо. Като по чудо конят се усмири. Отпусна се на четири крака. Беше неспокоен и още трепереше (като самата нея), но най-лошото, изглежда, бе преминало. Мъжът доближи главата си до неговата и му прошепна още нещо.
Накрая се отдръпна, огледа одобрително животното и се обърна към нея:
— Добре ли сте?
— Струва ми се, че да — отвърна задъхано Марстън и сложи длан на сърцето си. — Просто… стана толкова неочаквано.
— Какво се случи?
— Някаква птица го подплаши. Блъсна се в муцуната му. Сигурно го е ударила в очите.
Мъжът погледна внимателно животното и отбеляза:
— На мен ми изглежда добре. Може би не е зле да го види и ветеринар, но не забелязвам рани.
— Как го направихте? — попита тя. — Да не сте…?
— Конеукротител? — засмя се той; отмести смутено поглед (явно му бе по-комфортно да гледа коня). — Не. Просто яздя често. Имам таланта да успокоявам животните.
— Мислех, че ще паднем.
Той се усмихна скромно:
— Иска ми се да можех да успокоя и вас по някакъв начин.
— Това, което е добре за коня ми, е добре и за мен. Не знам как да ви се отблагодаря.
Приближи се друг ездач и брадатият мъж изкара Дончо Кончо встрани от пътеката, за да направи път на кафявата кобила. Загледа изпитателно коня.
— Как се казва?
— Дон Жуан.
— Под наем от „Хамърстед“ ли е, или е ваш?
— От „Хамърстед“. Чувствам го обаче като свой. Яздя го всяка седмица.
— И аз понякога взимам коне оттам. Красиво животно.
Вече поуспокоена, Марстън огледа по-внимателно мъжа. Беше с хубави черти, около петдесетте. Имаше къса брада и рунтави вежди, които се събираха над носа. На врата му се виждаше голям белег, едната му ръка беше деформирана. За нея обаче това нямаше значение. Мъжът имаше една привлекателна черта — обичаше коне. Черил Марстън, 38-годишна и разведена от четири години, усети някакво привличане. Той се засмя и отмести поглед.
— Аз…
Не се доизказа; потупа коня по хълбока, за да разсее неловкото мълчание.
Марстън вдигна вежди:
— Какво?
— Ами, като се има предвид, че след тази случайна среща може никога повече да не се видим… — Той изведнъж преодоля смущението си и добави смело: — Чудех се дали ще е прекалено нахално, ако ви поканя на кафе.
— Изобщо няма да е нахално — отвърна тя, радостна от прямотата му. — Остават ми още двайсет минути езда… Трябва да върна коня. Вие как сте с времето?