„Аааа…“
С кашляне и останала без глътка въздух, стегната с веригите, Черил се издигна от мътната мазна вода на мръсното блато. Завъртя се бавно на въжето, с което бе обесена надолу с главата на металния кран.
Пулсът кънтеше в ушите ѝ.
„Стига, стига, стига!“ — понечи да извика.
Какво ставаше? Спомняше си бегло как Дончо Кончо се беше изправил на задните си крака, как някой ѝ помогна да го успокои, мил човек; после кафенето, разговора, нещо за лодки, сетне замайването, глупавото кискане.
Накрая веригите. Ужасната вода.
А сега и този мъж, наблюдаващ със задоволство как тя умира.
Как можеше да се отнася с нея по такъв начин? Човек, който толкова обича конете, да е така жесток към една жена. „Какво правиш? Това съм аз! Ние знаем всичко един за друг. И двамата сме разведени, нямаме деца, обичаме конете, котките, яхтите… Ние сме сродни души!“ Тя продължи да се върти бавно и той вече не виждаше умолителния ѝ поглед; пред очите ѝ постепенно се появиха далечните небостъргачи на Ню Джърси, на няколко километра от другата страна на река Хъдсън.
Продължи да се върти и пред погледа ѝ отново се появиха люляковите храсти. И той. Погледна я, кимна и отново я спусна с въжето в отвратителното блато.
Черил се изви отчаяно, сякаш водата я изгаряше. Тежестта ѝ обаче — тежестта на веригите — я потопи. Тя задържа дъха си и се сгърчи, разтърси глава, напразно опита да се измъкне от железните окови. Отвори очи под зеленикавата вода, в която се стрелкаха водни насекоми.
Съпругът ѝ отново се появи, отново заобяснява защо разводът бил най-доброто, което можело да ѝ се случи. Рой вдигна поглед, избърса крокодилските си сълзи. Така щяло да ѝ бъде по-добре. Я, ето един подарък за нея. Той отвори вратата и зад нея се показа чисто ново колело. С извито кормило, с помощни колелца отзад и каска — розова, — за да пази главичката ѝ.
Черил се отказа.
„Ти печелиш. Вземи проклетата яхта, вземи си проклетата любовница. Само ме остави на мира, моля те.“
Сетне вдиша през носа си и остави милостивата смърт да проникне в дробовете ѝ.
— Там! — изкрещя Амелия Сакс.
Двамата с Бел се затичаха към гъстите храсти на брега на Хъдсън. До изгнилия кей стоеше някакъв мъж. Районът беше обрасъл, покрит с отпадъци и вонеше на застояла вода.
Мъжът носеше памучни панталони и бяла риза и държеше единия край на въжето, закачено на нисък, ръждясал кран. Другият край беше потопен във водата.
— Хей, ти! — изкрещя Бел.
Косата му беше кестенява, но дрехите бяха различни. И нямаше брада. Веждите му не изглеждаха толкова рунтави. Сакс не можеше да види дали пръстите на лявата му ръка са сраснали.
Всъщност какво значение имаше?
Фокусника можеше да е мъж, можеше да е жена.
Фокусника можеше да е невидим.
Когато се приближиха, той ги погледна с видимо облекчение.
— Насам! — изкрещя. — Помогнете ми! Насам! Във водата има жена!
Бел и Сакс оставиха Кара на пътеката и се втурнаха през храстите към застоялата локва.
— Не му се доверявай — извика Сакс на Бел.
— Разбрах, Амелия.
Мъжът задърпа по-силно въжето. От водата се показаха крака с тъмни панталони, после тялото на безжизнена жена. Беше увита с вериги. „О, горката! — помисли си Сакс. — Потопил я е надолу с главата! Дано е жива.“
Бързо се приближиха, Бел вече викаше подкрепления и линейка по радиостанцията. Няколко души бяха спрели на надлеза и ги наблюдаваха разтревожено.
— Помогнете ми! Не мога да я изтегля сам! — извика задъхано мъжът. — Онзи човек я беше вързал и я потопи във водата. Опита се да я убие!
Сакс извади пистолета си и го насочи към мъжа.
— Хей, какво правите? — попита уплашено той. — Аз я спасих! — Кимна към мобилния телефон на колана си. — Аз повиках полицията.
Тя още не виждаше лявата му ръка; беше скрита под дясната.
— Не пускайте въжето, господине — нареди тя. — Дръжте ръцете си така, че да ги виждам.
— Не съм направил нищо!
Той изхриптя. Може би не от усилие, а от астма.
Като се стараеше да не пречи на видимостта на Сакс, Бел хвана крана и го завъртя към тинестия бряг. Достигна жената и я придърпа към себе си; мъжът отпусна постепенно въжето, докато полицаят я остави да легне на земята. Тя беше напълно неподвижна. Детективът свали тиксото от устата ѝ, откачи веригите и се зае да ѝ прави изкуствено дишане.
Сакс извика към десетината души, събрали се наоколо:
— Стойте настрана. Има ли сред вас лекар?
Никой не се обади. Тя погледна жертвата и забеляза, че помръдва… Да! Бяха дошли навреме. Сетне се огледа и видя парче блестящ тъмносин плат. Забеляза ципа и част от ръкав. Можеше да е анцугът му.