Част от това, което тя му разказа, остана неразбираемо за него. Можа да си представи само материалния свят на Меринидия, каменна пустиня, чиято температура през деня надхвърля 200 градуса, а през нощта стига до минус 100; доста разредена атмосфера от въглероден двуокис, метан, водород; въпреки всичко флората и фауната — разнообразни.
Джаганаут не успя да проумее строежа и състава на техните организми. Вода не беше. Вероятно бяха образувани от сложни, може би органични съединения. Не искаше ли Камел да ги опише по-точно или не бе в състояние.
Тя му разказа за социалната структура, за нивото на познание в научната област, за историческото развитие. От всичко това Джаганаут разбра, че при тях повечето „хора“ живеят в постоянна симбиоза, която слива мозъците им функционално, макар че всеки един си остава самостоятелен и по всяко време може да се прехвърли в друга общност. За начина на размножаване разбра също толкова малко, колкото и за морфологията им. От някои нейни думи схвана, че вероятно се размножават чрез делене на клетката и на тялото. В този смисъл полът при тях не бе разграничен.
Управлението на Меринидия се осъществявало от организъм, подчинен на сложен механизъм. В този случай избраникът изгубва своята индивидуалност и не може да си я възвърне, освен с цената на живота си. Издигането на управник, изглежда, беше значителна грижа на цялото население. При това тайнствена роля играела и лъчевата интензивност на техните слънца. Два пъти в цялата история на Меринидия космически обстоятелства попречили на образуването на свръхму-лти. И двата пъти последвала екологична катастрофа в резултат на непознат за Джаганаут закон. Веднъж без малко щели да загинат.
Нейните описания предизвикаха у него зловеща представа за един апокалиптичен свят.
Камел, същество от недостъпен за човешките представи свят, родена във вихър от светлина и огън, израснала на пъклена планета, пълна със загадки. Откъде да започне, за да ги разгадае? В него се надигна ужас от евентуален провал. Щеше му се да забрави, че тя е чужденка, да се абстрахира от нейната чудовищност. Но убеждението, че ще превъзмогне цялата си безпомощност, ако съумее да я види в истинския й образ, се затвърждаваше неудържимо. Той се вкопчи в тази надежда, тъй като страхът от анонимното същество му отнемаше способността да мисли. Противоречивостта на притежаващото неземни способности и качества човешко тяло го караше да изтръпва от ужас.
Тя още разказваше, когато той я хвана за ръката. Докосването му беше безкрайно приятно. Но наред с върховното блаженство у него се породи и ужасно съмнение.
Непрекъснато се убеждаваше, че обича това същество; Камел. Но в нейната обвивка се криеше нещо друго. Обичаше ли той това другото? В края на краищата не беше ли все едно какво се крие в тялото? Съмнението изпълваше всички клетки на мисълта му, плашеше го като човек, който усеща в себе си непозната болест.
Следобеда тя имаше уморен вид. Той я наблюдаваше угрижен. Тя го обясни с ритъма на възстановяването си.
Джаганаут също изпитваше нужда от сън. Събитията от последните часове го бяха преуморили.
Показа й леглото в кабината. Тя го погледна, после прокара ръка по него.
— Струва ми се, че така свикнах с тялото си, че мога дори да си легна.
Свали роклята си. Отдолу не носеше нищо.
Всяко място по нея, всяка линия, всяка заобленост му бяха познати. Но това не беше единственото, което го пленяваше. Привличаше го и познатото излъчване. Поколеба се за миг, после тръгна към леглото й като куче по диря. Когато се изтегна до нея, мигновено го облада изтощение и той заспа. По едно време го разтърси страшен сън.
Виеше се като гъстотечен поток през непозната, обляна от слънце местност. Усещаше ограниченията на горещото си каменисто корито. На небосвода светеше огромно съзвездие, съпътствано от малко, синьо слънце.
Вляво и вдясно по бреговете растяха причудливи, кристалоподобни образувания. Той самият се усещаше като твърдоеластична маса, но въпреки това течеше плавно в тясното си корито. При това изпитваше необяснимо удоволствие.
Каналът се стесняваше непрекъснато, течението ставаше все по-бързо. Стрелкаше се по дъното като трескав. После изведнъж всичко около него изчезна. Изтичаше непрестанно върху нещо меко и топло, което набъбваше около него, приютяваше го, обгръщаше го като амеба. Тъкмо потъваше, когато се събуди с пресипнал, стенещ вик.
Камел седеше, облегната гърбом на стената. Очите й святкаха в тъмната бездна на лицето й. Те следяха внимателно всяко негово движение.
Гласът едва му се подчиняваше:
— Какво има?
— Изплаших ли те?
— С какво?