Недоумението му изглеждаше наивно. Какво имаше предвид, тя? Той спеше и се събуди от някакъв сън. Спомни си, че бе друг. Какъв точно, вече не си спомняше.
Ръката й лежеше върху рамото му. Помежду им протече едва уловим ток. Джаганаут го побиха тръпки.
— Разбра ли сега колко далечни са нашите светове, колко несравними са те? — ръката й го омайваше с уханието си. Беше твърде късно да мисли или да чувства нещо друго.
Единението им бе съпроводено от същата дива възбуда, която бе изпитвал преди с Камел. Забрави съмненията и страховете след раздялата. Нищо не се бе случило.
Нейната страст бе страстта на Камел. Тя дори го приемаше по-нежно. Никога не бе изпитвал такова удоволствие. Тялото му се разтваряше, душата му се оголваше, страхотната рана зарастваше окончателно, необратимо.
През прозореца се процеждаше бледа разсеяна светлина. На нептуновото небе грееха двете луни. Лицето й изплува от полумрака с призрачна яснота. Всяка част от тялото й бе плод на някаква божествена идея.
Изнурен и удивен, той се отпусна по гръб. Как се бе стигнало до това?
Страхуваше се, че само една дума, само един жест можеха да разрушат всичко.
— Доволен ли си? — попита тя.
— Доколкото ти си човек?
— Аз съм сбор от твоите желания и спомени.
— Какво почувства?
— Би ли могъл един човек да обясни това на друг?
Той замълча.
— Тогава как бих могла аз?
Погледът му се откъсна от нея. Пред очите му се разстла трепкащ снежен воал, в чиито дипли се скри силуетът на Камел. Той бягаше — като от бавна мъчителна смърт — от постепенното изчезване, връщаше се отново към образа й. Но поне да можеше да прочете какво се крие в него!
Заспа дълбоко и безпаметно.
На следващия ден бе неспокоен и напрегнат. Бе в състояние да върши само най-необходимото. Тя следеше работата му с интерес, задаваше въпроси.
Следобед тръгна с него само по рокля. Отидоха до измервателната станция. Той се задушаваше в тежката броня. Картината беше гротескна.
По-късно, когато се обади Строганов, той отново я избута в тъмния ъгъл. Против волята си този път тя се подчини.
За миг на Джаганаут му мина мисълта да не отговаря, да се откаже от връзката. Но нямаше да минат и два часа, и отново щяха да го повикат.
Строганов бъбреше весело и спокойно. Джаганаут остана глух за натрапливото му оживление. Неговата стеснителност бе качеството, с което се обясняваха всички техни различия. Съжаляваше ли той за това? Завиждаше ли му? За какво? Нима тази вечер не бе преживял най-щастливите часове от своя живот?
Насила се вслуша в безгрижното бъбрене на Строганов. Изпаднал в плен на меланхоличното си настроение, той се страхуваше от въпроси и от принудата да отговаря. Предпочиташе да изживее докрай всеки миг с нея, всеки неповторим момент.
Слушаше разсеяно Строганов, който разказваше за ежедневни неща. Ръцете му опипваха командното табло, шареха по клавишите. Той извика:
— Престани най-сетне с това плямпане! Какво искаш? Дами докажеш, че си живял по-добре от мене ли? Но защо? Аз никога не съм се страхувал от истината. А ти винаги си я отбягвал. Оставял си се да те носи течението. В търсене на собственото си аз!
Беше несправедлив, но каза озлобено:
— Аз, глупакът, ти се възхищавах някога.
Строганов се усмихна. Преброди с поглед помещението зад Джаганаут, огледа и него любезно, но настойчиво.
— Нервен си. Бягството не ти помогна. Той те преследва, твоят проблем. Трябваше да му се предадеш.
Смехът на Джаганаут прозвуча почти обидно.
— Аз съм изследовател. Свикнал съм да решавам проблемите до най-малките подробности и не правя никакви изключения, никакви.
— Така си и знаех — отвърна хладно Строганов.
Думите му бяха твърде резки:
— Мислил ли си някога да потърсиш проблема в самия себе си?
Джаганаут изведнъж разбра, че трябва да отговори категорично, ако не иска да прекъсне разговорът. В момента, в който изговаряше своето твърдо „не“, му стана ясно, че точно то го предаваше в ръцете на Строганов. Сви се в очакване на безжалостния контраудар.
Строганов кимаше, необяснимо защо.
— Нищо — каза той, — нищо не ти дава право да затормозяваш други хора с твоите проблеми, с твоето присъствие.
Джаганаут се вгледа в лицето на Строганов и изведнъж изпита силна симпатия към тези очи, към това чело, към тези бузи.
Обзе го желание да помоли за прошка. Забеляза твърде късно удивлението на Строганов. Той разбра, че Камел е зад него.
— Кой е там? — прошепна Строганов.
— Какво? — Джаганаут се престори на учуден. Той не отклони погледа си от Строганов.
— Но зад тебе има някой, някаква жена.
— Жена ли?
— Виждам я съвсем ясно. Що за шеги са това?