— Няма никой тук.
— Джаганаут…
— Сам съм, разбира се. Откъде ще дойде тази жена? Може би от звездата Капела?
Приятелската ирония не успокои Строганов. Той поклати глава:
— Виждам я съвсем ясно. Странно, досега не ми се е случвала такава повреда в предаването.
Той погледна изпитателно онемелия Джаганаут.
— Нещо не е наред при тебе, дявол знае… Най-добре ще е да останеш на мястото си, докато дойдем при тебе. Ще побързаме, след два часа, чуваш ли, след два часа сме при тебе.
Образът на Строганов избледня. Джаганаут все още седеше, вглъбен в себе си. Камел приближи отзад.
— Прощавай. Бях любопитна да видя и друг човек.
— Добре. — Той се изправи уморено. Тя се притисна до него, обви ръце около врата му.
— Времето ми скоро изтича. Трябва да си вървя.
Объркан, той схвана смисъла на думите й. После се изправи, прегърна я силно.
— Имаме още време. Не си тръгвай.
Тя се усмихна нежно:
— Какво ще промени това? За тебе аз съм фата мор-гана.
Откъде ли идеше силата, която го държеше на крака и която го накара да каже:
— Трябва да зная какво представляваш. Преди това няма да те пусна. Искам да узная всичко за тебе, всичко. Какво криеш от мене? Коя си ти?
Постави въпроса остро, насочи го като скалпел с точността на хирург, с безмилостния фанатизъм на изследовател.
Тя го отстрани внимателно.
— Може би ще разбереш, когато кацнем на Земята, и ще бъдеш ужасен. Защо искаш да се лишиш от илюзиите си? Защо искаш да разрушиш хубавия спомен?
— Може би си права! — измънка той. — Защо всъщност? — за момент се замисли. Но изведнъж настроението му се промени, отстъпи място на трескава жизненост. Засипа я с нежности, за да я подведе.
— Трябва да си вървя — рече тя.
Докато я разсъбличаше, ръцете му опипваха тялото й, за да открият някакъв издайнически белег на нейната истинска непонятна същност.
— Трябва да си вървя.
Не се остави да бъде заблуден. Жаждата да разбули чудовищната тайна го тласкаше напред.
— Какво беше това през нощта? Защо спа с мене?
— Трябваше ми твоята семенна течност. Ще я анализираме.
— Що за чудовище си ти? Как изглежда тялото, което крие такъв урод?
— Не бива да знаеш. Не сега. Би те…
Той се засмя подигравателно:
— Ти, нечовекът, се тревожиш за мене?
— Не искам да бъдеш нещастен.
Обладан от огромно желание, той прошепна, задъхвайки се:
— Ти нищо не знаеш за моето нещастие. Вие не знаете нищо за хората — и се отдели от нея изтощен.
С нарастващо безпокойство констатира, че близостта й все по-малко го вълнува. И тя щеше да изчезне като Камел в мрака на планетата, завинаги. Не му ли бяха и двете еднакво чужди? Тя и нейното земно подобие?
Когато тя поиска да напусне командната зала, той застана на пътя й. Погледът й го отхвърли встрани и той загуби съзнание.
Тя метна роклята си през рамо и напусна безшумно помещението.
Джаганаут дойде на себе си, ръцете му потърсиха опора. Подгонен от страх, той се запъти към контролния блок.
Шлюзът се наблюдаваше от две камери. Нямаше неосветен ъгъл.
Тя влезе спокойно, задейства шлюзовата автоматика по начин, който бе усвоила от него. Стрелката на пулта на Джаганаут бавно се върна назад. С едно натискане той блокира изхода. Тя веднага забеляза това. Огледа изпитателно камерите.
— Защо правиш това? Пусни ме навън! Не можеш да ме задържиш.
Той упорито поклати глава, подпря с две ръце тежкото си тяло на пулта.
— Трябва да зная коя си! Трябва да видя как изглеждаш! Имам право на това. То е твое морално задължение. Между нас не бива да има тайни. Трябва да зная всичко за тебе, така както ти знаеш за мене…
Чертите на лицето й застинаха. В тях нямаше нищо човешко.
— Ти искаш всичко, но с едното ще разрушиш другото. Както искаш! Животът е твой. Моето превъплъщение ще започне всеки момент. Но това, което ще научиш, няма да ти донесе онова, което вие наричате щастие. Ще ти отнеме времето, прекарано с мене, а може би и целия ти живот. Истинското ми тяло ще ти подейства ужасяващо.
В погледа й се четеше човешка тъга.
Той кимна като омагьосан.
— Да, да, да, искам да те видя. — Гласът му замря в сипкав шепот.
Нищо не можеше да го потресе — нито образът на дявол, нито видът на хидра. Твърдостта на убеждението почти му отне дъха. Потри ръце с дълбоко задоволство. Взираше се с горящи очи в екрана.
— Ще науча… ще науча… ще…
Строганов извади всичко от машината. Пинк седеше мълчаливо до него. Погледите им, готови да срещнат смъртни опасности, пронизваха тъмнината. Далеч пред тях ехолъчът опипваше пътя, засичаше познати и непознати обекти, водеше крехката машина.