След храна всички се разпръснаха, поединично, по двойки, на групички. Джаганаут се запъти бавно към помещението за концентрация. На обзавеждането, еднакво за всички големи кораби, не липсваше и истинска растителност. Бяха програмирани и различни атмосферни условия. Тъй като там нямаше никой, той си избра каквото иска, спря за няколко секунди на входа, докато през клоните прошумя хладен повей и ситният дъждец леко заромоли. Вдигна яката на якето си и закрачи, потънал в мисли през есенния парк. Високо над него се гонеха гъстите, сиви валма на облаците. Изглеждаха истински — скоростта им бе синхронизирана със свирещия вятър. При такова време Камел винаги се притискаше зиморничаво до него. Лицето й, обрамчено от мокрите от дъжда коси, придобиваше онова изражение, чийто произход и значение си останаха загадка за него. Молба ли таеше то? Желание ли? За какво?
Чу зад себе си леки стъпки. Не се обърна. Строганов го застигна, но остана безлик като периферна сянка. Вървяха мълчешком един до друг.
— Преча ли?
Джаганаут поклати отрицателно глава. Той изпревари въпроса на Строганов:
— Какво всъщност си свършил през последните пет години?
Строганов се засмя тихо:
— Смяташ, че вече би трябвало да съм поумнял, а? На моята възраст човек трябва да се замисли за приключване на жизненото дело, да остави научно завещание. Стига вече инфантилни глупости — моряк на товарен кораб, планински водач. Що за несериозно развитие!
Джаганаут вдигна рамене:
— Никога не съм те осъждал за това. Няма да повярваш, но аз се възхищавах на откривателя на Тау-вирусите.
— Бил съм твой идол, пример за подражание, така ли? Остава да кажеш, че искаш да станеш като мене.
— Не съвсем. В някои отношения…
— Ах, в някои отношения…! Трябва ти скроен по мярка пример! Голямо ли бе разочарованието ти, когато трябваше да установиш, че си попаднал на фиктивна величина, която не е подходяща за твоето уравнение?
— Не зная.
— Сега дори си честен. Ти и не би могъл да знаеш.
Джаганаут набра сили за изненадваща атака.
— Искам да зная как стигна до такъв живот? Строганов го стрелна с поглед на хищна птица.
— Явно ти си от хората, които само питат другите, а забравят себе си по понятни причини. Задавал ли си си някога елементарния въпрос: „Кой съм аз?“
Решен да удържи на позициите си, Джаганаут отвърна бързо:
— Искам да зная откъде събра смелост?
Твърде късно забеляза, че е оголил фланга си.
— Смелост — каза Строганов, — така ли?
Той разпери ръце. В този жест нямаше презрение, а съчувствие. Джаганаут не бе очаквал това. Той се опита да потисне чувството, което му отнемаше борческите сили, но то бе по-силно от него и запълваше празнотата, която Камел бе оставила след себе си.
— Разбираш ли — продължи Строганов, — този начин на живот ми стана безинтересен. Та аз не познавах нищо. Реших, че би трябвало да имам право да мисля и за себе си. Е, добре, знаех какво представляват алодиплоидите и как се провежда лизотипия. Още като студент участвах в изследването на третично-структур-ната диагноза. — После каза остро: — Бях тръгнал по най-правилния път. Ти кимаш? — Той продължи малко огорчено. — Но не знаех нищо, нищо съществено.
— Как така нищо?
Строганов погледна учудено:
— Да, съвсем нищо. — Той млъкна. — Имам предвид за самия себе си.
Чакълът хрущеше под стъпките им. Вятърът бе сменил посоката си и духаше в гръб.
— Ако проявяваш интерес — рече Строганов, — известно време търсих орхидеи по Горна Амазонка, по-късно работих в един развъдник за паяци в Колумбия. Интересувах се от Муgalе аvicularial. След това търсих редки индиански отрови за стрели.
— Но каква бе ползата от всичко това?
— Никога не съм мислил по този въпрос. Винаги съм правил това, което ми доставя удоволствие и радост.
— Просто така…?
— Би могло да се нарече недисциплинираност. Използвах времето си оптимално. Беше полезно за всички, включително и за мене — той произнасяше думите много ясно, сякаш се страхуваше, че няма да бъде разбран.
— Как ще докажеш това?
— Не е необходимо да го доказвам, тъй като никой не може да твърди противното. Казвам ти, че във всяка минута от своя живот съм изпитвал радост, и на тебе не ти остава нищо друго, освен да ми вярваш.
Това отново бе Строганов — такъв, какъвто го познаваха всички.