— Да — каза Джаганаут проточено, — искам да ти вярвам. Но може би има различни радости.
— Не — възкликна Строганов, — има само една.
Джаганаут пъхна ръце още по-дълбоко в джобовете си, сви юмруци, като че ли стискаше в тях нещо, което му даваше опора. Строганов бе спечелил битката, но въпреки това Джаганаут изпитваше объркваща симпатия към противника си.
Строганов се усмихна иронично:
— Не можеш да разбереш нито дума, нали? Никой никога не е могъл, освен жена ми.
— Ама ти женен ли си?
— Да — отвърна Строганов. — Какво странно има в това?
Джаганаут поклати глава. Откровеността на събеседника му го задължаваше. Изпита леко неудоволствие. Но въпреки това тази прямота му беше приятна.
— Прав си — каза тихо той. — Никога не съм разбирал как може да се живее така. Струвало ми се е пилеене на сили. Приучен съм да следвам някаква цел, една-единствена, голяма цел, да я постигам напълно, без минимален остатък; неизясненото не ми дава покой. Прави ме несигурен, кара ме да се съмнявам в себе си. Да, аз винаги и навсякъде съм оптимално действащ изследовател. С лампата на своето честолюбие осветявам и най-тъмните кътчета на нещата. Когато се е налагало, съм пълзял и през най-тесни цепнатини, кривил съм се като червей, за да се пъхна и в последната дупка. То се е сраснало с мене, не мога да се отърва от това.
— А ти — попита Строганов равнодушно, — ти как се чувстваш?
И тъй като Джаганаут мълчеше, той продължи:
— Може да звучи като мания за величие, но за мене моята личност винаги е била най-интересното. Във всичко, което съм предприемал, най-голямо внимание съм отделял на себе си. — Засмя се, като че ли на света нямаше нищо по-весело от него и неговата своеобразна вяра.
— Не ти ли е болно за изгубените години, за времето, което си пожертвал за някоя страст?
Строганов започна да рови с крак из пясъка. Следеше жестовете си критично и строго, така както се отнасяше и към останалите.
— Не съжалявам за нищо. Може би щях да стана голям генетик, един от най-добрите. Зная — усмихна се той, сякаш искаше да се извини, — така твърдят. Но с какво щях да заплатя за това?
— Да заплатиш? Какво имаш предвид? Това е само фраза!
— Човек заплаща всяка крайност. Нямаше дори да зная каква е цената.
— Смяташ ли, че това е толкова тревожно?
Вървяха бавно под вечерния дъждец. Вятърът донасяше мирис на плесен. Джаганаут вдишваше жадно. Нямаше нищо от това, което търсеше, нищо, което да събуди спомени.
— Как мислиш, колко висока може да бъде цената?
— Не мога да ти кажа — отвърна безпомощно Строганов.
— Не искаш.
— Тя е толкова различна, колкото различни са и дактилоскопичните отпечатъци. Никой не може да каже.
— Нима искаш да оспориш твърдението, че щастието на всеки е обществено определено?
— Не.
Приятелската ирония на Строганов придаде на отго: вора му тежест, която разкъса книжните, истини на Джаганаут.
— Ние носим отговорност — каза той.
Строганов премигна:
— Тогава не разбирам защо си тук. Заради парите — едва ли. Чест и слава под знамето на науката? — Той поклати глава недоверчиво. — Не, не. — Очите му се скриха зад сухи бръчки. Бодростта му се стопи и той се вгледа в Джаганаут напълно сериозно. — Тонът не ти подхожда. Такова приключение не е за тебе. Ти пресмяташ. Ти не вършиш нищо, преди да прецениш дали си дорасъл за него. Освен ако… Зад това стои жена, нали?
Джаганаут очакваше въпроса. Не си направи труда да се засмее насила.
— Животът ми премина в еднообразие. Съвсем естествено е, че търся някаква промяна.
— Ти не си такъв тип.
— Ти пък откъде знаеш? Та ти едва ме познаваш!
— Защо спориш?
Джаганаут очакваше по-скоро агресивност, отколкото разбиране, победоносна подигравка, а не примирение.
— Не, наистина — каза той, — лъжеш се. Няма жена. Та това е смешно за един възрастен мъж.
— Мислиш ли?
Когато се разделиха, Строганов отбеляза:
— Трябва да се грижиш за себе си. Освен това не е толкова трудно да не бъдеш страхлив.
Кацането на Нептун мина без произшествия. Екипажът, който трябваше да бъде сменен, подготви възторжено посрещане на новия. Получи се истински празник. Без да проявява активност, Джаганаут попадна на една мила брюнетка. Пи твърде много, отпусна се в необуздан смях, омаян й нашепваше безсмислици в ухото. Не сметна за глупост това, че спаха заедно. И двамата бяха малко влюбени. А и на сутринта беше на мнение, че са прекарали чудесна нощ въпреки разкрасените от виното спомени.
Първите дни бяха изпълнени с вълнуващи впечатления. Планета, застинала в мъртвешки студ. Снежни полета от амоняк и въглероден двуокис, които в далечината потъмняваха, ставаха виолетови, черни, черновиолетови, превръщаха се в непроницаема стена, докато най-накрая се сливаха в безкрая над нея. Самотен пленник, той изпълваше цялото това пространство. Нямаше място за нищо друго. Джаганаут си пое дъх. Мнимото затворничество бе свобода. Той й се наслаждаваше, вглъбен в себе си, изпаднал в тих екстаз. Земята бе останала така далеч, че не му достигаше въображение да си я представи. Всичко, свързано с нея, се изплъзваше в нереалното, всичко, което му напомняше за нея — дървета, камъни, хора.