Вятърът с дъх на метан развяваше на вълни тъмните коси около главата й. Беше облечена в дълга, семпла рокля. Напомняше му някого. Жената дойде съвсем близо. Краката й потънаха в амонячния сняг. Джаганаут заотстъпва, докато гърбът му опря в стената. Тя спря току пред прозореца. Беше Камел.
Чертите й имаха онова изражение, което той никога не бе могъл да разтълкува, приятен пейзаж зад напукано стъкло.
— Не — прошепна Джаганаут, — не, ти си видение. Върви си, върви си! — Скри лице в ръцете си, усети болка и извика: — Върви си! — Изхълца, брадичката и устата му се изкривиха в гърч. Той заломоти скорострелно някакви неразбираеми думи, после свали ръце и погледна през прозореца. Камел стоеше навън неподвижна. Само устните й мърдаха.
Ръката му посегна към таблото. Чрез външния микрофон той долови гласа й през свирещия вятър.
— Ще ме пуснеш ли?
Замря като животно, което иска да избегне опасността. „Полудях — помисли си той, — Строганов е прав.“
Осъзнал тази мисъл, той се разколеба. Можеше ли един луд да разсъждава логично? Но къде беше тук разумът? Виждаше безпомощен човек в мразовития студ, заобиколен от смъртоносна атмосфера.
— Пусни ме. Трябва да поговорим.
Това беше нейният глас.
Пръстът му натисна копчето така силно, че нокътят му се разцепи. Болката малко го поуспокои.
— Ще ме пуснеш ли? — повтори магнетофонът думите й — Пусни ме! Трябва да поговорим.
Чу това още два пъти, после решително вдигна глава. Погледите им се срещнаха. Той кимна сковано. Тя се обърна и се скри от полезрението му. Откъде знаеше къде се намира главният шлюз?
Зазидан в нищото, завладян от представата, че е безплътен, той се хвана за главата, задърпа я, засмя се, задъхвайки се. Ръцете му се отпуснаха. Тръгна, олюля-вайки се, към главната зала, сякаш смъртта го гонеше, удряше се в издатини и ръбове, без да усеща болка.
Шлюзът още бе затворен. Погледът му сновеше между екрана и манометъра. После светна зелено. Външният люк се отвори.
Камел влезе спокойно. Почака неподвижно, докато помещението се изпълни с въздух. Бе покрита със скреж, който се изпари от топлината.
Когато вътрешната врата се дръпна, тя влезе в коридора така уверено, като че ли беше у дома си. Стъпваше грациозно, едва забележимо полюшваше бедра. Очите му следваха краката й. Бе обута със сандалите, които носеше при срещата им преди отлитането му от Земята.
Той се обърна ненадейно и отвори вратата на залата.
За миг се озоваха един срещу друг.
— Коя си ти?
— Мислехме, че ще ме познаеш.
— Камел? — името й кънтеше в него като ехо.
— Неприятна ли съм ти?
Той я гледаше втренчено. Една усмивка без начало и без край го накара да потрепери. Още не му беше минало, когато каза сърдито:
— Шегуваш ли се с мене? Изчезвай! Върви там, окъ-дето си дошла! Ти си мираж.
— Но нима не ме обичаш? — Въпросът й прозвуча честно и наивно, Камел обаче никога не е била наивна.
В паническо объркване той поклати глава.
— Престани, моля те! Не ме измъчвай!
— Грешка ли сме допуснали? Не би трябвало да те плаша?
— Какво си ти? — прошепна той. — Дух?
Тя се засмя:
— Откога вярваш в духове? Разумен човек като тебе!
В погледа му се четеше ужас и почуда:
— Човек? Ти не си човек!
— Не.
Той отново избухна в смях.
— Ти си моят сън за Камел.
— Аз използвах нейната външност. Ние мислехме, че това ще улесни контакта.
— Кои вие?
— Другите от моята тайфа. — Не каза група, екипаж, другари; откъде знаеше тази дума? Тя бе от езика на младите. Когато Джаганаут беше на двайсет…
Отстъпи малко назад, сякаш искаше да се предпази от нея.
— Откъде… откъде си… сте?
— От една планетна система, чието централно съзвездие вие наричате Капела.
Думите й минаха покрай ушите му. Той попита:
— Същества от друга планета, така ли?
Разпозна загадъчната усмивка на Камел. Всеки жест беше неин.
— Според вашите измерения нашият свят се намира на разстояние 45 светлинни години.
Числото увисна трезво и категорично насред залата. Джаганаут се закиска истерично. Дразнещият звук го накара да се осъзнае. Отметна мократа си от пот коса от челото. Ръката му трепереше.
— Откъде знаете за нас? Какво знаеш за мене? За Камел?
— Щом ти харесва, можеш да ме наричаш така. Трябваше да предвидим, че нейното появяване ще те уплаши. Моля за извинение. Но нямахме друг избор. Нашият естествен образ би попречил на срещата ни. Не бихте разпознали, че сме живи същества. Освен това ние не разполагаме с възможността да се разбираме с вас фонетично.
— Но как…?
— Проучихме съзнанието ти посредством технически уред. Много скъпо струващ метод, но ефектът го оправдава.