— Вие сте проучили…? Кога е станало това?
— През времето, което вие обозначавате като изминалия ден. Забеляза ли нашата намеса?
— Целия ден ме измъчваше страшно главоболие.
— Би трябвало да ни простиш. Това е дребна жертва.
Все още стояха един срещу друг в коридора. За да направи нещо, той я покани да влезе.
Тя тръгна до него. Той вече не можеше да се възхищава както преди от линията на тила й, от ханша, който се поклащаше едва забележимо. Гърдите й потрепваха в такт с крачките й.
Тя седна, кръстоса крак върху крак — маниера на Камел — и отказа с безпомощно-спонтанен жест предложението да пийне нещо.
— До каква степен си човек?
— Почти напълно, с изключение на несъществени подробности, които не са необходими за изпълнението на моята задача.
— А каква е твоята задача?
— Трябва да установя първия пробен контакт с хората. С човека! Ти беше удобен случай. Сам си. Тъй като сте двуполови същества — продължи тя, на нас ни се стори удачно да използваме вида на предпочитания от тебе партньор и личността, която познаваш най-добре, с която си най-близък.
С познато движение тя събра косата си в една ръка и я прехвърли през рамо. Гърдите й опъваха роклята, която междувременно беше изсъхнала.
Почти от пубертетски срам и от страх, че тя би могла да прочете мислите по очите му, той се опита да съсредоточи погледа си върху устата или носа й.
— Защо е тоя маскарад?
Гласът й го заля като студен душ:
— Нашият вид би ви ужасил.
— Нищо, което въображението ни може да си представи, не е в състояние да ни уплаши.
— Ние сме отвъд границата на човешката фантазия.
— Но откъде знаете това?
— Изследвахме твоите най-съкровени мисли.
Чудовищният смисъл на това, което чу, го накара да мобилизира всичките си сили:
— Това е недопустимо — той скръсти ръце на гърдите си, — а и ние разширяваме бързо своите възможности.
— Между нас няма допирни точки. Нито външни, нито вътрешни. Нито морални, нито емоционални.
— Това е невъзможно.
Тя се изсмя:
— Виждаш ли колко си ограничен.
Той вдигна рамене:
— В такъв случай ни остава най-важното: разумното разбирателство.
— И само това ли? — вдигна тя вежди. — Защо?
Той каза сърдито:
— Но какво значи всичко това? Нападате ме по доста безвкусен начин, пръскате, както казваш, невероятни средства само за да установите, че от нашата среща няма да има никаква практическа и научна полза. Това ли е вашата логика?
— Да — потвърди тя сериозно. — В това се крие една съществена подробност на нашето мислене. Защото единствено фактът, че проявяваме търпимост към нашите различия, трябва да се отрази нравствено на нашето битие, на нашето развитие.
— Не са ли твърде големи разноските и усилията?
— Казах вече, че сме много по-различни — превъзходството й, изразено иронично, го засегна. Това отново беше Камел с нейната загадъчност.
— И вие ли изпитвате ужас и отвращение, когато ни гледате?
В ъгълчетата на устата й заиграха две бръчици.
— Още веднъж ти казвам — тя натъртваше всяка дума, — нашите чувства са неразбираеми за хората.
— Но ти реагираш съвсем по човешки.
— Научих се от тебе.
Повиквателният сигнал го изтръгна от съзерцанието на лицето й. Всичко бе като приказна загадка за него. Той стана бързо, обърна се. Поколеба се дали да я докосне. Раменете й бяха твърди, кожата топла и еластична.
Лъхна го познатото ухание на Камел. Опита се да се освободи от вцепенението си, но то бе проникнало дълбоко в него. Изпадна в опиянение. Тя не се различаваше от истинската Камел. Защо лъжеше? Наистина ли бе невъзможно да я разбере? Какво се криеше вътре в нея?
Изтръпна, когато усети, че ръцете му галят раменете й. Отблъсна я рязко от себе си.
Сигналът отново се чу.
— Върви оттатък! — заповяда той. — Бързо!
Тя се подчини безпрекословно и застана зад стената, откъдето се загледа в действията му.
На екрана се появи ликът на Строганов. Той кимна приятелски.
— Вече си станал?
— Още не съм лягал, ако държиш да знаеш.
Строганов каза угрижено.
— Наистина би трябвало да си по-разумен от мене. — Погледна в едно листче. — Засякохме един обект. Вероятно някакъв метеорит. Трябва да е паднал при тебе в околността. Забелязал ли си нещо?
Джаганаут поклати отрицателно глава и изръмжа:
— Не, привиждат ви се духове.
— Остави това — отвърна Строганов. — Ти добре ли си вече?
— Престанете да се занимавате с мене — той хвърли бърз поглед встрани.
Строганов предаде още няколко сведения и накрая попита:
— Иначе няма ли нещо ново?