С крайчеца на окото си Джаганаут забеляза някакво движение. Още преди момичето да успее да излезе от неосветения ъгъл, той прекъсна връзката.
— Защо не съобщи на оня човек нищо за нас?
— Сметнах, че така е по-добре — отвърна той уклончиво. — Ако трябва да ги подготвя истински, първо е нужно да науча повече за вас. Трябва да те опозная.
Роклята й бе от полупрозрачна материя. Тя забулваше очертанията й като призрачна мъгла. Бледността придаваше на кожата й мраморен вид. Не личеше нито една веничка.
Джаганаут протегна несигурно ръка и докосна косите й. Пръстите му внимателно погалиха лицето й, гърдите й.
— Приятно ли ти е да ме докосваш? Искам да ти е приятно. Зная, че се нуждаете от това усещане. Да се съблека ли? Искаш ли директен контакт?
Джаганаут се отдръпна.
„Това е безумие — помисли си той, — аз съм перверзен.“ Наложи си да бъде делови:
— Кажи, какво изпитваш, когато усещаш ръката ми? Лицето й не изразяваше нищо.
— Научавам нещо. Полезно е за мене, както и за тебе.
В миг омаята изчезна.
— Как изглеждате в действителност, как? Тя поклати глава.
— В началото ще се появяваме пред вас в човешки образ. Всичко друго само би затруднило нашето опознаване.
Той сновеше напред-назад, търсеше доводи, накрая се отпусна отчаян в едно кресло.
— Добре, да обменим информация. Как дойдохте тук? Защо точно при нас?
— Преди доста време засякохме ваш радиосигнал и замислихме експедицията. Когато вашият кораб се приземи на планетата, ние бяхме наблизо. Искахме да използваме тази възможност, за да не безпокоим цял един свят. Не знаехме нищо за вас.
Джаганаут се стараеше да не я гледа непрекъснато.
— Сега повече ли знаете? — Той използваше агресивността като отдушник. — Видяхте един човек, един-единствен. Един жалък субект. Аз не ви върша никаква работа. Хората са други, може би по-добри, може би по-лоши, но във всеки случай са други.
Тя се усмихна иронично, с оня внимателно-учуден израз на Камел, който го объркваше, но който обичаше.
— Ти си като тях. Познаваме твоето съзнание и подсъзнание.
— Но вие нямате база за сравнение.
— Подсъзнателно ти знаеш, че си в рамките на човешката индивидуалност.
— Но това е смешно. Вие нямате право да правите такива изводи.
— Ти никога не си разбирал своето подсъзнание. Ние знаем за твоя свят неща, които ти само предполагаш. Ти не обръщаш внимание на тези предположения, въобразяваш си, че действаш съзнателно, но с това противоречиш на естественото си предназначение. Единствено подсъзнателното е обективно.
Ръката й лежеше върху неговата. Това беше маниерът на Камел, нейният внимателен, нежен допир.
— Това всъщност е едно от вашите противоречия — задръжки и импулсивност едновременно.
Гласът й бе познат, жестовете близки. Не, това не беше чудовище от фантастичен свят. Въпреки това предположението болезнено завладя съзнанието му.
Той погали нежната издатина на тила й. Ръцете му обхванаха лицето й. Тя им се поддаде послушно. Устните й бяха меки и силни. Той усети зъбите й върху кожата си. Ухапа го сдържано, но страстно на обичайното място.
— Защо правиш това?
— Зная, че го очакваш.
— Но ти не си Камел.
— Аз съм това, което твоето въображение очаква от нея.
— Това е измама — промълви той.
Тя се сгуши в него. Той я целуна, сключи здраво ръце около тялото й. Сърцето му заби лудо. Отдаде се изцяло на моментното опиянение.
Лицето й му се видя озарено от някакво сияние, хармонията на чертите й надхвърляше мярката за земна хубост. Къде беше неспокойното напрежение, което винаги владееше Камел? Видът й беше филигранен, като на рядка скъпоценност. Откъсна се от нея с усилие. С всяка фибра на тялото си усещаше болката от безкрайната раздяла.
— Моята задача е изпълнена — отбеляза тя. — Мога да си вървя.
Той отстъпи, като че ли щяха да го ударят. Лицето му застина в каменна гримаса. Как можа да се подведе така? Грижливо пазеното самообладание му се изплъзна.
— Още не! Не сме казали нито дума за твоя свят. Ти трябва да ми разкажеш, трябва…
— Ще продължим към Земята. Ако сметнеш, че е редно, съобщи за нас.
— Но никой няма да ми повярва — извика той. — Трябва да зная повече за вас. Как изглеждате вие, вашият свят? Познавате ли любовта, омразата, отговорността? Храбри ли сте или страхливи? Коя си ти, какво криеш от мене, Камел? — спря изплашен.
Тя се усмихна, а той се усъмни дали наистина се усмихва. Нима това може да стане насила?
— Имам още малко време и ще се опитам да отговоря на въпросите ти колкото е възможно по-конкретно. Ако успея, може би доста неща ще се опростят.