Долорес Редондо
Невидимият пазител
Бастан #1
На Едуардо, който ме помоли да напиша тази книга,
и на Рикард Доминго, който я видя,
когато беше невидима.
„Забравянето е неконтролируем акт. Колкото повече искаш да оставиш нещо в миналото, толкова повече то те преследва.“
„Но, мило дете, тази ябълка не е като другите, тази ябълка е вълшебна.“
1
Аиноа Елисасу бе втората жертва на басахауна[1], макар тогава пресата да не го наричаше така. Едва по-късно се разчу, че покрай труповете са открити косми от животни, парченца кожа и следи със съмнителен човешки произход, свързани с някаква зловеща церемония по пречистване. Сякаш някаква нечиста, дяволска и древна сила бе белязала телата на тези невръстни момичета с разкъсани дрехи, обръснати слабини и непорочно разтворени длани.
Всеки път когато й звъняха рано сутрин, за да отиде на местопрестъплението, инспектор Амая Саласар изпълняваше един и същи ритуал — изключваше будилника, за да не притеснява Джеймс, грабваше дрехите и телефона си и много бавно слизаше по стълбите към кухнята. Обличаше се, докато пиеше кафето с мляко, оставяше бележка на мъжа си, след което скачаше в колата и шофираше, потънала в празни мисли — фонов шум, който обгръщаше съзнанието й винаги когато ставаше преди съмване и който я съпътстваше като следа от недовършено събуждане и сега, макар да трябваше да кара повече от час от Памплона до мястото, където я чакаше жертвата. Направи твърде остър завой и свистенето на гумите я накара да осъзнае, че е твърде разсеяна; тогава се застави внимателно да следи криволичещия нагоре път, който навлизаше в гъстите гори край Елисондо. Пет минути по-късно спря до едно сигнално колче и разпозна спортния автомобил на доктор Хосе Сан Мартин и джипа на съдия-следовател Естебанес. Слезе от колата и тръгна към багажника, извади гумени ботуши и ги обу, подпирайки се на бронята, докато младши инспектор Йонан Ечайде и инспектор Монтес се приближаваха.
— Грозна работа, шефке, момиче е. — Йонан погледна записките си. — Дванайсет- или тринайсетгодишна. В единайсет вечерта родителите й подали сигнал, че още не се е прибрала вкъщи.
— Малко рано, за да я обявят за издирване — отбеляза Амая.
— Да. Изглежда, се е обадила на мобилния на големия си брат към осем и десет, за да му каже, че е изпуснала автобуса за Арискун.
— И брат й е мълчал до единайсет?
— Е, знаете как е. „Нашите ще ме убият. Моля те, не им казвай. Ще видя дали родителите на някоя приятелка могат да ме докарат.“ Замълчал си е и се заиграл на плейстейшъна. В единайсет, когато видял, че сестра му не се прибира, а майка му започва да се побърква, признал, че Аиноа е звъняла. Родителите отишли в участъка в Елисондо и настояли, че с дъщеря им се е случило нещо. Не отговаряла на мобилния, а вече били говорили с всичките й приятелки. Намерил я един патрул. Като стигнали завоя, полицаите видели обувките й на банкета — обясни Йонан, сочейки с фенерчето към място в края на асфалта, където лъщяха грижливо подравнени черни лачени обувки с малък ток. Амая се наведе, за да ги разгледа.
— Изглеждат нарочно поставени така. Да не ги е пипал някой? — попита тя.
Йонан отново погледна бележките си. Амая си каза, че прецизността на младия инспектор, който освен това бе антрополог и археолог, е истински дар в тежки случаи като очертаващия се.
— Не. Така си бяха. Подравнени и сочещи към пътя.
— Кажи на колегите от „Пръстови отпечатъци“ да дойдат, след като приключат, за да огледат вътрешността на обувките. Който ги е сложил по този начин, е трябвало да пъхне пръсти вътре.
Инспектор Монтес, който до момента бе мълчал, съзерцавайки върховете на марковите си италиански мокасини, вдигна сепнато глава, сякаш се будеше от дълбок сън.
— Саласар — промърмори той вместо поздрав.
И се насочи към банкета, без да я изчака. Амая направи слисана физиономия и се обърна към Йонан.
— На този пък какво му става?
— Не знам, шефке, но пътувахме от Памплона в една кола и през цялото време не обели и дума. Изглежда ми леко пийнал.
Да, и на нея така й се струваше. След развода си инспектор Монтес съвсем бе пропаднал, и то не заради внезапната си мания по италианските обувки и ярките вратовръзки. В последните седмици го намираше особено отнесен, потънал в собствения си свят, студен и непроницаем, съвсем необщителен.