— Нали знаеш, че утре отивам в Елисондо… Мислех да поостана няколко дни, смятам, че е по-добре да бъда там, за да разговарям с роднините, с приятелите и да придобия по-пълна представа. Ти как мислиш?
— Че сигурно е страшен студ там горе.
— Знам, но нямах предвид студа.
— А аз да. Познавам те, ако ти е студено на краката, не можеш да спиш, а от това разследването ще пропадне.
— Джеймс…
— Ако искаш, мога да дойда с теб, за да ги топля — каза той, повдигайки вежда.
— Наистина ли ще дойдеш с мен?
— Разбира се, доста съм напреднал с работата, а и ми се ще да видя сестрите и леля ти.
— Ще отседнем при леля.
— Чудесно.
— Но ще бъда доста заета и няма да имам много свободно време.
— Значи, ще играя с леля ти и приятелките й на покер.
— Ще те разорят.
— Аз съм много богат.
Избухнаха в смях и Амая продължи да говори какво можеха да правят в Елисондо, докато не разбра, че Джеймс е заспал. Целуна го нежно по главата и придърпа завивката към гърба му. Стана, за да отиде до тоалетната; когато се избърса, видя, че на хартията има капки кръв. Погледна се в огледалото, сълзите й напираха да рукнат. С разпусната коса на раменете изглеждаше по-млада и ранима, като някогашното малко момиченце.
— И този път не, скъпа. И този път не — промълви тя, знаейки, че няма утеха.
Взе успокоително и зъзнейки, се пъхна в леглото.
6
Гробището бе претъпкано с местни хора, оставили домашните си задължения, а някои и работата си, за да присъстват на погребението. Слухът, че това може да не е първото момиче, убито от този престъпник, започваше да се разнася сред хората. По време на опелото, състояло се само два часа по-рано в църквата „Свети Яков“, свещеникът бе загатнал в проповедта си, че злото сякаш се е настанило в долината. На церемонията пред отворения гроб атмосферата бе мрачна и напрегната, сякаш над главите на присъстващите бе надвиснало непредотвратимо проклятие. Тишината нарушаваше единствено братът на Аиноа. Придържан от своите братовчедки, той се гърчеше с накъсани сподавени стонове, които излизаха от стомаха му и се превръщаха в покъртителни ридания. Стоящите наблизо родители, изглежда, не го чуваха. Прегърнати, двамата плачеха безмълвно, вкопчени един в друг, без да отделят очи от ковчега с трупа на дъщеря си. Йонан записваше с камера цялата сцена от покрива на една стара гробница. Монтес стоеше зад родителите и наблюдаваше групата хора отпред, в непосредствена близост до изкопа. Младши инспектор Сабалса бе паркирал до входа и снимаше от цивилна кола всички влизащи в гробището, включително онези, които отиваха към други гробове, оставаха отвън, за да разговарят на групички, или просто се спираха на оградата.
Амая забеляза леля Енграси, хваната под ръка за Рос, и се запита къде ли бе онзи безделник зет й. Предположи, че сигурно още се излежава в леглото. Фреди не бе свършил нищо смислено през целия си живот — изгубил баща си едва петгодишен, той бе израснал под задушаващите грижи на невротичната си майка и на тумба възрастни лели, които го бяха превърнали в непрокопсаник. На последната Бъдни вечер не бе благоволил дори да хапне с тях. Сестра й Рос не бе вкусила и залък, докато гледаше с пепеляво лице към вратата и за пореден път набираше телефона му, който бе изключен. Въпреки че всички се бяха постарали да не придават важност на случката, Флора не пропусна да каже какво й е мнението за този нещастник и накрая логично се сдърпаха. Рос си тръгна по средата на вечерята, а Флора и безропотният Виктор я последваха веднага след десерта. Оттогава отношенията им съвсем се бяха влошили. Амая изчака да се изредят всички желаещи да поднесат съболезнования на родителите и се приближи до изкопа, току-що покрит от гробарите със сива мраморна плоча, все още без името на Аиноа.
— Амая!
Зърна в далечината Виктор, който си проправяше път сред опечалените, излизащи на рояци след родителите на момичето. Познаваше го от дете, откакто бе започнал да ходи с Флора, и макар да бяха разделени от две години, винаги щеше да си остане нейният зет.
— Здравей, Амая, как си?
— Добре, при дадените обстоятелства.
— А, разбира се — отвърна той, поглеждайки съкрушено към гроба, — но въпреки това се радвам да те видя.
— Аз също. Сам ли дойде?
— Не, със сестра ти.
— Не ви видях.
— Ние те видяхме…
— А Флора?
— Нали я знаеш… тръгна си, не го приемай лично.
По покритата с чакъл пътека се зададоха леля Енграси и Рос. Виктор ги поздрави сърдечно и излезе от гробището, като на изхода се обърна да им помаха.