— Не знам как я търпи — отбеляза Рос.
— Вече не я търпи, нали се разделиха — каза Амая.
— Де да бяха. Още го върти на малкия си пръст. Иска й се хем така, хем онака.
— Хм, този израз добре описва Флора — намеси се леля Енграси.
— После ще ви разказвам, първо ще отида да я видя.
Основана през 1865 година, „Мантекадас[2] Саласар“ бе една от най-старите сладкарски фабрики в Навара. Шест поколения от фамилията Саласар бяха минали през нея, макар че Флора бе тази, която, поемайки щафетата от родителите им, бе успяла да внесе необходимия импулс, за да поддържа този бизнес в настоящата епоха. Оригиналната табела, вградена във фасадата от мрамор, бе още там, а широките дървени капаци бяха заменени от дебели затъмнени стъкла, през които не се виждаше нищо. Амая обиколи сградата и стигна до склада, който преди винаги стоеше отворен, когато работеха. Почука на вратата. На влизане видя групичка работници, които опаковаха сладки и си бъбреха. Позна неколцина, поздрави ги и се насочи към кабинета на Флора, вдишвайки сладникавия аромат на захар, брашно и разтопено масло, който дълги години бе представлявал част от нея, пропивайки дрехите и косата й като генетичен отпечатък. Родителите им бяха предвестниците на промяната, но докрай я бе довела Флора с твърдата си ръка. Амая видя, че сестра й бе сменила всички фурни, с изключение на тази на дърва, и че старите мраморни маси, на които баща й месеше тестото, сега бяха от инокс. Диспенсерите бяха с педал, а отделните зони бяха разделени с безупречно чисти стъкла — ако не беше натрапчивият мирис на захарен сироп, помещението щеше да напомня повече на операционна, отколкото на сладкарски цех. За сметка на това кабинетът на Флора се оказа изненада. Бюрото от дъб, заело единия му ъгъл, бе единствената мебел, типична за офис. Голяма кухня в битов стил с дървен плот и огнище изпълняваше ролята на приемна; широк диван на цветя и модерна кафе машина завършваха картината, създавайки наистина уютна атмосфера. Флора приготвяше кафе, подреждайки чаши и чинийки, сякаш щеше да посреща гости.
— Чаках те — каза тя, без да се обръща, като чу, че се отваря вратата.
— Явно само тук можеш да чакаш, изхвърча като стрела от гробището.
— Нямам време за губене, сестра ми, трябва да работя.
— Всички сме така, Флора.
— Не всички, малката, някои работим повече от други. Обзалагам се, че Рос, или по-точно казано Росаура, както държи да я наричат сега, има време в излишък.
— Не разбирам какво намекваш — каза Амая, едновременно учудена и раздразнена от пренебрежителния тон, с който говореше голямата й сестра.
— Намеквам, че малката ни сестричка отново има проблеми с оня малоумник Фреди. В последно време или висеше на телефона в опити да го открие, или ходеше с подути от рев очи заради проклетия мръсник. Колко пъти й казвах, но тя не и не… Преди две седмици съвсем спря да идва на работа, под претекст, че е болна. И ще ти кажа от какво беше болна… Беше в страхотна депресия, докарана й от шампиона на плейстейшън. Той може само да харчи парите, които тя изкарва, да играе на конзолата и да пуши трева. Накратко, преди седмица принцеса Росаура благоволи да цъфне тук, за да ми иска обезщетение за напускане… Представяш ли си? Не можела да продължава да работи с мен и искала обезщетение.
Амая я гледаше мълчаливо.
— Това направи сестра ти. Вместо да се отърве от оня нещастник, идва при мен и иска пари. Пари — повтори тя с възмущение, — вместо да ми се отблагодари, че съм търпяла сцените и цивренето й, многострадалната й физиономия, вечните й проблеми, за които тя сама си е виновна. Но пък знаеш ли какво? Така е по-добре. Имам още двайсет работници и не искам никой да ми хленчи. Да видя сега дали на друго място ще й позволят и половината от нещата, които аз търпях.
— Флора, нали си й сестра… — промълви Амая, отпивайки от кафето.
— Разбира се, и в замяна на тази чест съм длъжна да понасям нервните й изблици.
— Не, но от една сестра се очаква да показва повече разбиране от другите хора.
— Да не мислиш, че не съм показвала разбиране? — каза Флора, вирвайки глава обидено.
— Може би е трябвало да проявиш повечко търпение.
— Е, това вече е прекалено.
Тя изсумтя и започна да разтребва бюрото. Амая продължи:
— Ходи ли да я видиш, след като три седмици не е идвала на работа? Попита ли я как е?
— Не, не съм. А ти? Попита ли я как е?
— Аз не знаех, Флора, иначе бъди сигурна, че щях да го направя. Не сменяй темата.
— Не, не я попитах, защото знаех отговора, знаех, че онзи мухльо я е подредил така. За какво да питам, след като всички го знаем?