— Имаш право. Знаехме причината и когато ти страдаше, но тогава и аз, и Рос бяхме до теб.
— И видяхте, че нямах нужда от вас. Реших проблема, както подобаваше: ясно и категорично.
— Не всички са силни като теб, Флора.
— А би трябвало. Жените в това семейство винаги са били такива — каза тя, откъсвайки шумно лист хартия, който запрати в кошчето.
Амая се замисли над озлоблението, пропило думите на Флора, и заключи, че сестра им ги възприема като слаби, посредствени и недоразвити същества, че гледа на тях с нещо средно между презрение и привидно снизхождение, лишено от капчица жал.
Докато Флора миеше чашите от кафето, Амая забеляза някакви снимки голям формат, които се подаваха от плик на бюрото. Сестра й позираше на тях усмихнато, месейки тесто в дрехи на майстор сладкар.
— Да не са за новата ти книга?
— Да. — Тонът й поомекна. — Това са предложения за корицата, пратиха ми ги днес.
— Разбрах, че предишната е имала успех.
— Да, прие се доста добре и издателството иска да продължим в същия дух. Нали разбираш, основни сладкарски рецепти, които всяка домакиня може да приготви без големи затруднения.
— Не бъди скромна, Флора, почти всичките ми приятелки в Памплона имат книгата и много я харесват.
— Ако някой беше казал на мама, че ще стана известна, като уча хората как се правят кексчета и кифли, нямаше да му повярва.
— Времената са други… Сега правенето на домашни сладки изглежда екзотично и модерно.
Очевидно бе, че Флора се наслаждава на похвалите и на вкуса на успеха. Тя усмихнато погледна сестра си, сякаш преценяваше дали да сподели с нея някаква своя тайна.
— Не казвай на никого, но ми предложиха да водя готварско предаване по телевизията.
— О, боже, Флора! Това е прекрасно, поздравления — каза Амая.
— Е, още нищо не съм подписала, изпратили са договора на адвоката ми, за да го прегледа, но когато получа одобрението му… Само се надявам тази история с убийствата да не повлияе негативно. Онази девойка, която преди месец бе убита от приятеля си, а сега и другото момиче.
— Не виждам по какъв начин могат да засегнат бъдещите ти планове. Престъпленията нямат нищо общо с теб.
— Изпълнението на плановете ми по никакъв, но смятам, че имиджът ми, както и този на „Мантекадас Саласар“ са пряко свързани с репутацията на Елисондо. Няма как да не признаеш, че такова нещо вреди на имиджа на града, на туризма и продажбите.
— Невероятно, Флора, както винаги демонстрираш голямото си човеколюбие. Напомням ти, че имаме две убити момичета и две съсипани семейства, не мисля, че сега е точният момент да разсъждаваш как това ще повлияе на туризма.
— Все някой трябва да го прави — отсъди тя.
— Затова съм тук, Флора, за да заловя онзи или онези, които са го извършили, и да се върне спокойствието в Елисондо.
Флора я изгледа втренчено и направи скептична физиономия.
— Ако ти си най-доброто, което Окръжната полиция е успяла да изпрати, господ да ни е на помощ.
За разлика от случващото се с Росаура, опитите на Флора да я засегне не й влияеха по никакъв начин. През трите години, прекарани в полицейската академия, където бе заобиколена от мъже и бе първата жена, повишена в ранг инспектор в отдел „Убийства“, бе отнесла достатъчно шеги и подигравки от хората, които бе надминала, за да успее да закали уменията и самочувствието си. Нападките на Флора щяха да й бъдат даже смешни, ако не ставаше въпрос за сестра й, но я смущаваше фактът, че тя наистина бе много лош човек. Всеки жест, всяка дума, която излизаше от устата й, имаха за цел да наранят и причинят възможно най-голяма болка. Забелязваше начина, по който присвива уста в недоволна гримаса, когато отвръщаше на провокациите й с търпение, както и насмешливия тон, който използваше, сякаш говореше на непокорно и разглезено дете. Тъкмо щеше да й отговори, когато мобилният й звънна.
— Шефке, снимките и видеото от гробищата са готови — каза Йонан.
Амая си погледна часовника.
— Чудесно. Тръгвам, след десет минути съм там. Съберете всички колеги. — Инспекторката затвори и каза на Флора с усмивка: — Сестра ми, трябва да тръгвам. Виждаш, че имат нужда от мен, въпреки моята некадърност.
Флора понечи да отвърне нещо, но после се отказа и замълча.
— Каква е тази физиономия? — усмихна се Амая. — Не тъгувай, утре ще се върна. Искам да те питам нещо, а и да изпия още едно от чудесните ти кафета.
На излизане от фабриката за малко да се сблъска с Виктор, който пристигаше с огромен букет червени рози.