— Благодаря ти, зетко, но нямаше нужда — възкликна Амая през смях.
— Здравей, Амая, за Флора са. Днес имаме годишнина от сватбата, двайсет и две години — каза той, усмихвайки се на свой ред.
Амая замълча. Флора и Виктор бяха разделени от две години и въпреки че не бяха разведени, тя бе останала в семейната им къща, а той се бе пренесъл в живописната ферма, която семейството му притежаваше извън града. Виктор усети объркването й.
— Знам какво си мислиш, но с Флора още сме женени — аз, понеже още я обичам, а тя, понеже не вярва в развода. Пет пари не давам за причината, но още има надежда, нали?
Амая го докосна по ръката, с която стискаше букета.
— Разбира се, зетко, пожелавам ти късмет.
Той се усмихна.
— Със сестра ти ще ми трябва.
7
Подобно на управленията в Памплона и Тудела, новият полицейски участък в Елисондо бе заложил на модерен дизайн, избягвайки типичната за града и долината архитектура. Стените от кремав камък и дебелите стъкла, разположението на двата правоъгълни етажа, от които вторият изпъкваше над първия като обърнато стъпало, придавайки му донякъде вид на самолетоносач, завършваха облика на тази наистина забележителна сграда. Няколко паркирани патрулни коли, камерите за видеонаблюдение и огледалните стъкла издаваха полицейската дейност. По време на краткото й посещение в кабинета на началника отново се повториха думите за подкрепа и съдействие, които бе чула от него предния ден, както и обещанието да й окажат цялата помощ, от която би имала нужда. Снимките с висока резолюция не разкриха нищо, което да бяха пропуснали на гробището. Погребението бе многолюдно — нещо обичайно в такива случаи. Бяха дошли цели семейства, много хора, които Аиноа бе познавала от малка, сред които видя и някои свои съученици и стари приятелки от гимназията. Присъстваха всички учители и директорката на училището, няколко общински съветници, съучениците от нейния клас, а приятелките й образуваха хор от разплакани момичета, които се прегръщаха едно друго. Но нищо повече — нито престъпници, нито педофили, нито издирвани заподозрени, нито дори един самотен мъж, загърнат в черен шлифер, който да се облизва, а острите му кучешки зъби да проблясват на светлината. Захвърли разочаровано купчината снимки на масата, мислейки си колко често се случваше работата да е така отчайваща и безнадеждна.
— Родителите на Карла Уарте не са присъствали нито на опелото, нито на погребението, нямало ги е по-късно и в дома на Аиноа — отбеляза Монтес.
— Това странно ли е? — попита Ириарте.
— Любопитно е. Макар и само по физиономия, семействата са се познавали, а като се имат предвид и обстоятелствата около смъртта на двете…
— Може да е било, за да избегнат коментари. Да не забравяме, че за тях през цялото време Мигел Анхел е бил убиецът на дъщеря им… Сигурно им тежи мисълта, че не сме го заловили и че на всичкото отгоре младежът ще излезе от затвора.
— Възможно е — призна Ириарте.
— Йонан. Какво разбра за семейството на Аиноа? — попита Амая.
— След погребението поканиха почти всички присъстващи у тях. Родителите бяха силно разстроени, но се държаха, подкрепяха се един друг и нито за миг не си пуснаха ръцете. Най-зле е момчето. Гледката беше покъртителна — седеше само в едно кресло, увесило нос, и приемаше съболезнования от всички, без родителите му да благоволят да го удостоят дори с поглед. Да ти се скъса сърцето.
— Значи, обвиняват сина си. Знаем ли дали наистина е бил вкъщи? Можел ли е да излезе и да прибере сестра си? — попита Сабалса.
— Бил си е вкъщи. През цялото време е бил с двама свои приятели, явно са имали да подготвят някакво домашно за училище, след което се заиграли на плейстейшън; по-късно към тях се присъединило съседско момче, което наминало за една игра. Разговарях и с приятелките на Аиноа. Не спираха да плачат и едновременно с това да говорят по телефона, много интересна комбинация. Всички казаха едно и също. Прекарали следобеда заедно на площада и разхождайки се из града, а после отишли в едно заведение на партера на къщата на едно от момичетата. Пили — според тях малко. Амая не е била пушачка, но някои от момичетата доста пушили, това би обяснило миризмата на цигари от косата и дрехите й. Имало и група момчета, които пили бира с тях, но всички останали там, когато Аиноа си тръгнала. По всяка вероятност вечерният й час е бил най-рано.
— Не че й е помогнало — отбеляза Монтес.
— Някои хора мислят, че като карат дъщерите си да се връщат по-рано, ги предпазват от опасност, когато по-важното е да не се връщат сами. Всъщност карайки ги да си тръгват преди компанията, само ги излагат на риск.