— Няма от какво да се срамуваш, понякога сълзите са необходими.
— Така е, но сълзите останаха в миналото, очите ми пресъхнаха от толкова плач, докато той хъркаше до мен. Плач от мъка и от мисълта, че ме е срам от него, че никога няма да се почувствам горда от човека до себе си. Нещо вътре в мен се скъса и отчаянието, с което до онзи миг се опитвах да спася тази връзка, се превърна в гняв. Усетих, че го ненавиждам от дъното на душата си. Повечето хора бъркат, смятайки, че любовта може да премине в омраза само за миг, че любовта се пръсва на парчета изведнъж, като при разрив на сърцето. За мен не беше така — любовта не се пръсна изведнъж, просто изведнъж си дадох сметка, че се беше изхабила като при бавно, но неумолимо търкане с пила — напред-назад, напред-назад, ден след ден. И този ден осъзнах, че не беше останало нищо. По-точно приех една реалност, която винаги е била там, но сякаш изведнъж изникна пред очите ми. Вземането на тези решения ме накара да се почувствам свободна за първи път от много време насам и ако зависеше от мен, всичко щеше да е много леко и безпроблемно, но нито сестра ти, нито мъжът ми възнамеряваха да ме оставят толкова лесно. Ще се изненадаш колко си приличаха аргументите, упреците и подигравките им… Знаеш ли, и двамата ми се присмиваха с едни и същи думи. — Тя се засмя горчиво, докато си спомняше. — Къде ще ходиш? Да не мислиш, че ще си намериш нещо по-добро? И най-накрая: кой ще те обича? Никога няма да повярват, но въпреки че подигравките им имаха за цел да ме разколебаят, постигнаха точно обратния ефект — и двамата започнаха да ми изглеждат толкова малки и страхливи, толкова нищожни, че повярвах, че всичко е възможно, че ще ми е по-лесно без тяхното бреме. Не знаех всичко, но поне на последния въпрос имах отговор: аз, аз щях да се обичам и да се грижа за себе си.
— Гордея се с теб — каза Амая и я прегърна. — Не забравяй, че можеш да разчиташ на мен, аз винаги съм те обичала.
— Знам. Ти, Джеймс, леля, татко и даже мама, по своя си начин. Единственият човек, който не ме ценеше особено, бях аз самата.
— Обичай се, Рос Саласар.
— Тук също има промяна, предпочитам да ме наричаш Росаура.
— Флора ми каза, но защо? Отне ти години, докато успееш да накараш всички да ти казват Рос.
— Ако някой ден имам деца, не искам да ме наричат Рос, много е гаменско — отсъди тя.
— Всяко име е гаменско, ако притежателката му е такава — отвърна Амая. — Кога предвиждаш да ме направиш леля?
— Когато срещна идеалния мъж.
— Предполага се, че такъв не съществува, да знаеш.
— Ти ли го казваш, дето си го имаш вкъщи.
Амая се усмихна насила.
— И ние опитвахме. Но засега не можем…
— Ходи ли на лекар?
— Отначало се опасявах, че имам същия проблем като Флора, запушени тръби, но казаха, че всичко изглежда наред. Препоръчаха ми да опитам с инвитро.
— Боже, съжалявам — гласът й потрепери. — Започна ли вече?
— Още не сме ходили, само като си помисля, че трябва да се подложа на една от тези мъчителни процедури, и ми прилошава. Помниш ли колко зле беше Флора, и в крайна сметка за нищо?
— Да, но не бива да мислиш така, ти самата каза, че не е същият проблем, може би при теб ще стане…
— Не е само това. Изпитвам известно отвращение пред мисълта, че трябва да зачена дете по този начин. Знам, че е глупаво, но не мисля, че трябва да бъде тъкмо така…
Джеймс влезе, носейки мобилния телефон на Амая.
— Търси те инспектор Сабалса — каза той, прикривайки слушалката с ръка.
Амая взе апарата.
— Госпожо инспектор, един патрул е намерил върху банкета чифт женски обувки, обърнати към шосето. Съобщиха преди малко, ще пратя кола да ви вземе и ще се видим там.
— А тялото? — попита Амая, снишавайки глас и покривайки наполовина телефона.
— Все още не сме го намерили, районът е труднодостъпен, доста различен от предишните. Растителността е много гъста, реката не се вижда от шосето. Ако долу има момиче, ще бъде трудно да стигнем до него. Питам се защо е избрал подобно място, но може би не е искал да го намерим толкова лесно като другите.