Амая се замисли.
— Не. Искал е да го намерим, оставил е обувките, за да маркира мястото. Но избирайки точка, която не се вижда от шосето, си е гарантирал да не го безпокоят, докато не подготви всичко, за да покаже шедьовъра си на света. Просто е избегнал евентуалните спънки и затруднения.
Обувките бяха официални, от бял лак и с доста висок ток. Един полицай ги заснемаше от различни ъгли, следвайки инструкциите на Йонан. Светкавицата на фотоапарата изтръгваше ярки отблясъци от кожата, карайки обувките да изглеждат още по-странни и нелепи там, насред нищото, и придавайки им почти магически свойства, като пантофките на принцеса от приказките или като абсурдната шокираща творба на някой концептуален художник. Амая си представи ефекта от дълга редица маркови обувки, подредени в тази почти призрачна местност. Гласът на Сабалса я върна в реалността.
— Объркващо е… имам предвид обувките. Защо го прави?
— Маркира територията си като диво животно, като хищник, какъвто всъщност е, и ни провокира. Оставя ги там, за да ни предизвика: „Вижте какво съм ви донесъл, дойде Оленцеро[3] и ви остави подарък“.
— Какъв изрод!
Насили се да откъсне поглед от хипнотизиращите приказни обувки и се обърна към гъстата гора. От уоки-токито, което Сабалса държеше в ръка, проехтя металически глас:
— Откриха ли я?
— Засега не, но нали ви казах, че в този район реката тече сред гъста растителност и в нещо като естествен каньон между дигите.
Сноповете светлина от мощните прожектори рисуваха призрачни отблясъци сред голите дървета, толкова гъсто разположени един до друг, че създаваха усещането за изгрев наобратно, сякаш слънчевите лъчи струяха от земята към небето. Амая нахлузи ботушите, размишлявайки над ефекта, който тази гора оказваше върху мислите й. Младши инспектор Ириарте изскочи запъхтян от гъсталака.
— Открихме я.
Амая се спусна по насипа, плътно следвайки Йонан и младши инспектор Сабалса. Усещаше как пръстта поддава под краката й, размекната от скорошния дъжд, който въпреки гъстите клони бе успял да проникне дълбоко и да превърне сухите листа, застлали земята, в лепкав и хлъзгав килим. Напредваха, опирайки се на дърветата, които растяха толкова близо едно до друго, че ги принуждаваха постоянно да променят маршрута си. На няколко крачки зад себе си чу не без известно задоволство сподавените ругатни на Монтес, който бе принуден да слиза по склона със скъпите си италиански обувки и кожената си шуба.
Гората свършваше рязко пред почти непреодолима дига от двете страни на реката, която се разтваряше като естествена фуния, образувайки тясно обърнато „л“. Спуснаха се до тъмна и мрачна зона, която полицаите опитваха да осветят с преносимите си фенери. Там реката бе по-бърза и пълноводна и между тесните диги и брега имаше по-малко от метър и половина сух чакъл. Амая видя ръцете на момичето — разтворени в зловещ жест на отдаденост, те висяха от двете страни на поруганото й тяло. Лявата й ръка почти докосваше водата, дългата й руса коса стигаше до кръста, а големите й зелени очи бяха покрити с фина белезникава ципа, която се спускаше над тях като було. Мъртвешката й красота, почти мистичната пластика, която чудовището бе създало, постигаха търсения ефект. За момент то сякаш успя да я въвлече в своята фантазия, отклонявайки я от протокола, но очите на принцесата я върнаха в реалността, тези забулени от речната мъгла очи, които молеха за справедливост от руслото на Бастан, присънващо й се понякога в най-мрачните й нощи. Отстъпи две крачки, за да прошепне кратка молитва и да си сложи ръкавиците, които Монтес й подаваше. Съкрушена от чуждата болка, тя погледна Ириарте, който бе закрил устата си с ръце и рязко ги отпусна от двете страни на тялото си, щом усети, че го наблюдават.
— Познавам я… Познавах я, познавам семейството й, това е момичето на Арбису — каза той, поглеждайки Сабалса, сякаш търсеше подкрепа. — Не знам как се казва, но това е дъщерята на Арбису, сигурен съм.
— Казвала се е Ан, Ан Арбису — потвърди Йонан, който държеше карта за библиотека в ръка. — Чантата й беше няколко метра по-нагоре — добави той, сочейки към зона, която отново тънеше в мрак.
Амая коленичи до момичето и се взря в студената гримаса на лицето й, наподобяваща изкуствена усмивка.
— Знаете ли на колко години е била? — попита тя.
— На петнайсетина, най-много шестнайсет — отговори приближилият се Ириарте, преди да погледне трупа и да побегне.
3