Десетина метра по-надолу се преви надве и повърна. Никой не каза нищо, нито тогава, нито когато се върна, бършейки гърдите си с носна кърпичка и смотолевяйки някакво извинение. Кожата на Ан бе много бяла, но не от онези бледи, почти прозрачни кожи, осеяни с лунички и червени петънца. Беше порцеланова, чиста и нежна, без нито едно косъмче. Така както бе обсипана с капчици от реката, приличаше на мраморна надгробна статуя. За разлика от Карла и Аиноа тя се бе съпротивлявала. Поне два от ноктите й бяха счупени до живо месо. Не се виждаха следи от кожа под другите. Несъмнено бе издъхнала по-бавно от останалите — въпреки булото, замъглило очите й, Амая добре видя петната, издаващи смъртта от задушаване и страданието от липсата на въздух. Иначе убиецът бе възпроизвел грижливо детайлите от предишните убийства — фината корда, потънала в шията, разрязаните на две дрехи, смъкнатите до коленете джинси, обръснатите слабини и мазната благоуханна сладка върху тях.
Йонан правеше снимки на срамните косми, разхвърляни в краката на момичето.
— Всичко съвпада, шефке, все едно отново виждам другите момичета.
— Мамка му!
Няколко метра по-надолу се чу сподавен вик, придружен от характерния пукот на изстрел. Куршумът рикошира в каменните стени, създавайки оглушително ехо. За миг се объркаха, после извадиха оръжията си и ги насочиха към долната част на реката.
— Фалшива тревога! Всичко е наред! — изкрещя глас, предшестван от лъч на фенерче, който се изкачваше по брега на реката.
Един ухилен униформен полицай се задаваше отдолу заедно с Монтес, който, видимо смутен, прибираше оръжието си.
— Какво стана, Фермин? — попита разтревожено Амая.
— Съжалявам, нямах представа, претърсвах брега и изведнъж видях най-огромния плъх на света, проклетата гад ме погледна и… Съжалявам, стрелях по рефлекс. Мамка му! Не понасям плъхове, а после сержантът ми каза, че било… не разбрах точно какво.
— Нутрия — обясни полицаят. — Гризач, произхожда от Южна Америка. Преди години няколко избягаха от един френски развъдник в Пиренеите, оказа се, че са се приспособили чудесно към реката и макар разпространението им доста да се ограничи, все още може да се видят тук-там. Но са безобидни, всъщност са тревопасни плувци като бобрите.
— Съжалявам — повтори Монтес, — не знаех. Имам фобия към мишки, не понасям присъствието на нищо, което прилича на плъх.
Амая го погледна с неудобство.
— Утре ще подам рапорт за изстрела — прошепна тя.
Фермин Монтес постоя мълчаливо, вторачен в обувките си, след което се дръпна встрани и остана там, без повече да се обади.
Инспекторката почти го съжали заради шегите, които щеше да отнесе през следващите дни. Отново приклекна до трупа и опита да изчисти съзнанието си от всичко, което не бе свързано с това момиче и мястото наоколо.
Фактът, че дърветата в района не слизаха до реката, лишаваше тази зона от наситения дъх на пръст и лишеи, който бе усетила в гората. Там долу, на дъното на пролома, издълбан от реката в скалата, само минералните изпарения от водата си съперничеха с мазния сладникав аромат на чанчигорито. Миризмата на масло и захар, която излъчваше то, се смесваше с друга, по-неуловима миризма, която Амая свързваше със скорошната смърт. Пое дълбоко дъх, опитвайки се да потисне гаденето, докато разглеждаше сладката като някакво противно насекомо. Запита се как бе възможно да излъчва такава силна миризма. Доктор Сан Мартин приклекна до нея.
— Майчице, колко вкусно мирише! — Амая го погледна стъписано. — Шегувам се, инспектор Саласар.
Тя не отговори и стана, за да му направи място.
— Но наистина мирише добре, а аз не съм вечерял.
Амая направи отвратена физиономия, която докторът не забеляза, и се обърна, за да поздрави съдия-следовател Естебанес, която слизаше между скалите със завидна пъргавина, въпреки че носеше пола и боти с ток.
— Как е възможно… — смотолеви Монтес, който явно още не се беше окопитил от инцидента с нутрията.
Съдия-следователят ги поздрави с генералски жест и застана зад доктор Сан Мартин, за да чуе неговите коментари. След десет минути си тръгна.
Забавиха се повече от час, докато качат на шосето ковчега с тялото на Ан, и за да успеят, се наложи всички да помагат. Експертите предложиха да го напъхат в чувал и да го носят на ръце догоре, но Сан Мартин бе настоял да ползват ковчег, за да запазят максимално тялото и да избегнат множеството удари и драскотини, които можеше да получи, докато го мъкнат през храсталака. Тясното пространство между дърветата ги принуждаваше в някои отсечки да повдигат ковчега вертикално и да спират, докато си го подават едни на други; след няколко подхлъзвания успяха да го занесат до катафалката, която щеше да откара трупа на Ан до Наварския институт по съдебна медицина.