Докато говореше, бе започнал отново да прегъва листото между пръстите си, а сега го късаше на миниатюрни парченца, режейки го с нокътя на палеца си. Йонан застана до Амая и я погледна, преди да заговори.
— Може да е било халюцинация в резултат на шока от прострелването, загубата на кръв и мисълта, че сте били сам в планината, сигурно е било ужасно преживяване. Или пък бракониерът, който ви е прострелял, е изпитал угризения и е стоял до вас, докато не са ви намерили колегите.
— Бракониерът видял, че ме е уцелил, но според собственото му признание ме помислил за мъртъв и хукнал като заек. Арестували го след няколко часа при проверка за алкохол и тогава съобщил за мен. Какво ще кажете? Трябва да съм благодарен на този негодник, иначе и досега да не са ме намерили. А колкото до халюцинация от шока при прострелването, възможно е, но в болницата ми показаха импровизирана превръзка от преплетени листа и трева, поставена като компрес, благодарение на която не ми беше изтекла кръвта.
— Може би преди да изгубите съзнание, вие сам сте я поставили. Известни са случаи на хора, които след като са претърпели ампутация, сами са си направили турникет, като така са запазили ампутирания крайник, и са се обадили на „Бърза помощ“, преди да изгубят съзнание.
— Да, и аз съм чел подобни неща в интернет, но я ми кажете — как съм успял да държа раната притисната, докато съм бил в безсъзнание? Защото онова същество е направило точно това и така ми е спасило живота.
Амая не отговори, вдигна ръка и я сложи на устните си, сякаш за да задържи нещо, което не иска да каже.
— Виждам, че не биваше да ви разказвам — каза Флорес и се обърна към пътя.
12
Когато стигна пред вратата на църквата „Свети Яков“, вече беше тъмно. Бутна портала, почти сигурна, че е заключен, но когато той отстъпи плавно и безшумно, се учуди леко и се усмихна на мисълта, че в родното й място храмът все още можеше да се държи отворен. Олтарът бе частично осветен, а на първите банки седяха петдесетина хлапета. Потопи върха на пръстите си в съд със светена вода и леко потръпна, усещайки ледената течност на челото си.
— За някое дете ли сте дошли?
Обърна се към жена на около четирийсет години, наметнала раменете си с шал.
— Моля?
— О, извинете, помислих, че ще вземате дете. — Беше очевидно, че я е познала. — Репетираме церемонията за първото причастие — обясни тя.
— Толкова рано? Още е февруари.
— Да, но отец Херман много държи на тези неща — каза жената, разпервайки широко ръце.
Амая си припомни дългата му реч на погребението за злото, което ги заобикаляло, и се запита на какво ли друго държи енорийският свещеник на „Свети Яков“.
— И не мислете, че остава много време — март, април и на първи май вече е ред на първата група. — Изведнъж тя млъкна. — Извинете, да не ви бавя, сигурно искате да говорите с отец Херман? Той е в ризницата, ей сега ще го повикам.
— О, не, няма нужда. Всъщност идвам в църквата по личен повод — каза Амая, произнасяйки последните думи с почти извинителен тон, който й спечели незабавната симпатия на учителката по катехизис.
Жената й се усмихна, отстъпвайки няколко крачки назад като смирена прислужница.
— Разбира се, да ви пази Господ.
Амая обиколи църквата, избягвайки централния олтар и спирайки пред някои от статуите, украсили по-малките олтари, без да престава да мисли за онези момичета, чиито измити лица, изтрити от грим и живот, някой бе решил да превърне в красиви творби на зловещото си въображение… въпреки всичко красиви. Огледа светиците, архангелите и скърбящите деви с порцелановите им лица, пребледнели от пречистената болка, от непорочност и екстаз, достигнати чрез агония — едно едновременно бавно, желано и плашещо страдание, прието с поразително покорство и отдаденост.