15
От години веселата дружинка се събираше, за да играе покер в зимните вечери. Най-младата от групата бе Енграси, която бе прехвърлила седемдесетте, а най-възрастната — Хосепа, гонеше осемдесетте. Енграси и три от жените бяха вдовици, само две от компанията все още имаха съпрузи. Мъжът на Анастасия се боеше от студа в Бастан и отказваше да напуска дома си през зимните месеци, а половинката на Мирен обикаляше кръчмите на разпивка с приятели.
Когато станеха от игралната маса и си вземаха довиждане до следващия ден, оставяха в стаята някаква вибрираща енергия, сякаш наближаваше една от онези бури, които в крайна сметка не избухват, но изправят всички косми по тялото на човек със статичното си електричество. Амая харесваше тези „момичета“, харесваше ги много, защото излъчваха присъствие и обаяние, като хората, които се връщат оттам, където другите отиват, и пътуването им е харесало. Съзнаваше, че не всички бяха имали лесен живот. Болести, починали съпрузи, аборти, непокорни деца, семейни проблеми, и въпреки това бяха загърбили всяка злоба и неприязън към живота и пристигаха всеки ден като девойки на вечеринка, мъдри като египетски царици. Ако по волята на съдбата някой ден доживееше до старостта, искаше да бъде като тях — независими и същевременно свързани със своите корени, енергични и жизнени, излъчващи онова усещане за триумф над живота, внушавано от възрастните жени и мъже, които живееха пълноценно всеки ден, без да мислят за смъртта. Или може би мислейки за нея, но за да й откраднат още един ден, още един час.
След като прибраха своите чанти и шалове, след като изискаха да ползват право на реванш на следващия ден и си размениха целувки, прегръдки и похвали за това, какво добро момче бе Джеймс, възрастните дами най-сетне си тръгнаха, оставяйки да витае из хола черно-бялата енергия на вещерско сборище.
— Дърти вещици — промърмори Амая, без да спира да се усмихва.
Сведе поглед към плика, който още държеше в ръка, и усмивката се изпари от лицето й. Козя кожа, помисли си тя. Вдигна очи, срещна въпросителния поглед на Джеймс и опита да се усмихне, недотам успешно.
— Амая, обадиха ми се от клиника „Ленокс“. Питат дали ще отидем на прегледа тази седмица, или ще трябва да го отложим отново.
— О, Джеймс, знаеш, че сега не ми е до това, достатъчно грижи си имам.
Той направи недоволна гримаса.
— При всички случаи трябва да им кажем нещо. Не можем да отлагаме вечно.
Тя усети укора в гласа му и се обърна към него, хващайки го за ръка.
— Няма да е вечно, Джеймс, но сега не мога да мисля за това, наистина не мога.
— Не можеш или не искаш? — попита той, дръпвайки ръката си от нейната с рязък жест, за който явно веднага съжали.
Спря поглед върху плика в ръката й.
— Съжалявам. Мога ли да ти помогна с нещо?
Тя отново погледна плика, после вдигна очи към мъжа си.
— О, не, това е просто една главоблъсканица, която трябва да реша, но не сега. Направи ми кафе, седни до мен и ми разкажи какво прави през деня.
— Ще ти разкажа, но без кафе. Изглеждаш доста нервна и без кофеин. Ще ти направя чай.
Амая седна до огъня в едно от креслата, разположени пред камината. Остави плика настрани и се загледа в огъня, докато слушаше как леля Енграси шета из кухнята, говорейки си с Джеймс. Спря поглед върху танцуващите пламъци, облизващи едно дърво, и когато Джеймс й протегна чашата с димящ чай, осъзна, че бе прекарала няколко минути погълната от хипнотизиращата топлина на огъня.