— Изглежда, вече не ти трябвам, за да се отпуснеш — нацупи се Джеймс.
Тя се обърна към него с усмивка.
— Винаги ми трябваш, и за да се отпусна, и за други неща… От огъня е… — каза тя, оглеждайки се. — И от тази къща. Винаги съм се чувствала добре тук, помня, че когато бях малка, идвах да се крия тук, когато се карах с майка ми, което беше доста често. Сядах срещу огъня и го гледах, докато бузите ми не пламнеха или докато не заспях.
Джеймс сложи ръка на главата й и я плъзна много бавно към тила, свали ластика, който придържаше косата й, и я разпиля, разпервайки я като ветрило под раменете й.
— Винаги съм се чувствала уютно в тази къща, сякаш това е истинският ми дом. Когато бях на осем, дори си фантазирах, че Енграси е истинската ми майка.
— Никога не си ми го казвала.
— Не, отдавна не съм се сещала за това. Освен това е част от миналото ми, което не харесвам. И сега, когато пак съм тук, емоциите сякаш се възраждат, сякаш пак оживяват като възкръснали призраци. А и този случай — въздъхна тя — много ме тревожи…
— Ще го хванеш, сигурен съм.
— И аз съм сигурна. Но сега не ми се говори за него, имам нужда от почивка. Разкажи ми какво прави, докато ме нямаше.
— Разходих се из града, купих този вкусен хляб от пекарната на улица „Сантяго“, където правят разкошни кексчета. После закарах леля ти до супермаркета извън града, напазарувахме храна за цял полк, хапнахме страхотен черен боб в един бар в Гарцаин, а следобед придружих сестра ти Рос до тях, за да си вземе някои неща. Колата ми е пълна с кашони, претъпкани с дрехи и документи, но докато Рос не дойде, не знам какво да ги правя, не знам къде иска да ги сложа.
— А къде е тя сега?
— Тази част няма да ти хареса. Заварихме Фреди у тях. Когато влязохме, се беше пльоснал на дивана, заобиколен от празни бирени кутийки, с вид на човек, който не се е къпал от дни. Очите му бяха зачервени и подути, подсмърчаше, завит с одеяло, и навсякъде имаше използвани хартиени кърпички. Отначало помислих, че е болен, но после разбрах, че плаче. Останалата къща беше в същото положение, приличаше на кочина, а и миришеше така, повярвай ми. Аз останах на вратата, не му стана много приятно, когато ме видя, но ме поздрави. После сестра ти започна да събира дрехи, документи… Приличаше на пребито псе, докато ходеше по петите й от стая в стая. Чух ги да си шушукат нещо и когато вече бях натоварил колата, Рос каза, че щяла да остане малко, понеже трябвало да говори с него.
— Не биваше да я оставяш сама.
— Знаех, че ще ми го кажеш, но какво можех да направя, Амая? Тя настоя, а и поведението му с нищо не изглеждаше заплашително, по-скоро обратното — беше свит и уплашен като малко дете.
— Като разглезено дете, какъвто е — уточни тя. — Не биваше да се доверяваш, много случаи на агресия стават точно в момента, в който жената обявява края на връзката. Не е лесно да скъсаш с такива негодници. Обикновено реагират с молби, сълзи и клетви, защото отлично знаят, че без жените си са нищо. Ако и това не помогне, идва ред на насилието. Затова не бива да се оставя сама жена, която възнамерява да скъса с поредния мизерник.
— Ако бях забелязал признаци на агресия, нямаше да я оставя… Освен това доста се поколебах, но тя ме убеди, че всичко ще бъде наред и че ще си дойде за вечеря.
Амая погледна часовника. В дома на Енграси се вечеряше около единайсет часа.
— Не се тревожи, ако до половин час я няма, ще отида да я потърся, става ли?
Тя кимна със стиснати устни. Доловиха шума от входната врата и Рос влезе в къщата почти едновременно с нахлуването на студа от улицата. Чуха я да шумоли в коридора, предугаждайки, че ще закача палтото си по-дълго време от необходимото, и когато най-накрая влезе в хола, лицето й изглеждаше променено, мрачно и пепеляво, но спокойно, като на човек, приел болката. Поздрави Джеймс, а Амая усети как бузата й леко потръпва, когато Рос се наведе да я целуне, преди да отиде до бюфета, да вземе едно вързопче, увито в коприна, и да се настани на игралната маса.
— Лельо… — промълви Рос.
Енграси дойде от кухнята, бършейки ръцете си с пешкир, и седна срещу нея.
Амая знаеше, че не е нужно да пита, не е нужно и да гледа, хиляди пъти бе виждала тези карти, увити в черната копринена кърпа. Картите таро, които леля й използваше и които тя бе виждала да размесва, огъва и цепи, да подрежда на кръст или в кръгове. Дори тя се бе допитвала до тях. Но това бе много, много отдавна.