Пролетта на 1989 година
Беше на осем години, бе месец май и тъкмо бе приела първото си причастие. В дните, предшестващи церемонията, майка й се държеше необичайно внимателно с нея, отрупвайки я с грижи, на които не бе свикнала. Росарио беше горда жена, твърдо решена да демонстрира имидж на благосъстояние, типичен за селищата от онази епоха, несъмнено повлияна от факта, че винаги се бе чувствала пришълката, дошла да се омъжи за най-желания ерген в Елисондо. Бизнесът вървеше добре, макар почти всички пари да се инвестираха за нови подобрения. Въпреки това всяко едно от момичетата бе имало нова рокля за първото причастие, с достатъчно различен модел от този на сестрите си, за да няма никакво съмнение, че не носи същата. Бяха я завели на фризьор, където вчесаха русата й коса, стигаща почти до кръста, на разкошни букли, които сякаш бликаха от диадемата с бели цветенца, украсила главата й. Не помнеше да се е чувствала по-щастлива нито преди, нито след това.
На другия ден след причастието майка й я сложи на едно столче в кухнята, сплете косата й на плитка и я отряза до кожа. Малката дори не разбра какво се случва, докато не зърна върху масата дебелия сноп коса, който взе за непознато зверче. Помнеше какво чувство на ограбеност изпита, когато опипа главата си, и напиращите сълзи, които рукнаха от очите й и размазаха всичко пред нея.
— Не ставай глупава — скастри я майка й, — наближава лято и така ще ти бъде прохладно, а когато пораснеш, ще можеш да си направиш елегантна изкуствена плитка, като госпожите в Сан Себастиан.
Помнеше всяка дума на баща си, който влезе в кухнята, привлечен от плача й.
— Мили боже! Какво си й направила? — простена той, взе я на ръце и я изнесе стаята, сякаш бягаха от пожар. — Какво си направила, Росарио? Защо вършиш тези неща? — прошепна той, докато люлееше малката на ръце и сълзите му мокреха главата й.
Положи я на дивана със същата грижа, която би проявил, ако костите й бяха от стъкло, и се върна в кухнята. Знаеше какво предстои — низът от укори, прошепнати от баща й, приглушените викове на майка й, звучащи като на давещо се агонизиращо животно, после молбите му в опит да я убеди, да я придума, да я излъже, за да склони да вземе от онези малки бели хапчета, които й помагаха да не презира дъщеря си. Питаше се каква вина има, че прилича толкова малко на нея и толкова много на покойната си баба, майката на баща й. Това беше ли причина да не я обича? Баща й обясняваше, че майка й не е добре, че взема хапчета, за да не се отнася така с нея, но момиченцето се чувстваше все по-зле.
Облече яке с качулка и побягна към милостивата тишина на улицата. Хукна по пустите улици, търкайки яростно очите си в опит да възпре соления поток сълзи, който сякаш нямаше край. Стигна до къщата на леля Енграси и както обикновено, не почука. Качи се на една кашпа с копривки с нейния ръст и взе ключа, оставен на рамката на вратата. Не извика леля си, не обиколи къщата, за да я търси. Плачът й секна, щом зърна вързопчето черна коприна, което лежеше на масата. Седна пред него, разтвори го и започна да размесва картите, както бе виждала да прави леля й стотици пъти.
Ръцете й се движеха несръчно, но съзнанието й бе ясно и съсредоточено над въпроса, който щеше да формулира без думи. Бе така погълната от кадифения допир и мускусния аромат, разнасящ се от картите, че дори не забеляза присъствието на Енграси, която я наблюдаваше стъписано от кухнята. Момичето разстла картите на масата с помощта на двете си ръце, извади една, която постави пред себе си, след което продължи да ги вади една по една, докато не образува кръг под формата на циферблат. Дълго ги гледа, очите й скачаха от карта на карта, тълкувайки, гадаейки значението на тази уникална комбинация, която криеше отговора на нейния въпрос.
Уплашена да не наруши мистичната концентрация, на която бе свидетел, Енграси се приближи много бавно и тихичко попита:
— Какво ти казват?
— Каквото искам да знам — отвърна Амая, без да я гледа, сякаш чуваше гласа й през слушалки.
— И какво искаш да знаеш, миличка?
— Дали някой ден ще свърши.
Амая посочи картата, заела мястото на дванайсет в часовника. Бе колелото на съдбата.
— Наближава голяма промяна, ще имам по-добър късмет — каза тя.
Енграси пое дълбоко въздух, но запази мълчание.
Амая извади нова карта, която постави в центъра на кръга и се усмихна.
— Виждаш ли? — попита тя, сочейки. — Някой ден ще се махна от тук и никога няма да се върна.