— Амая, знаеш, че не бива да си гледаш на карти, много съм изненадана. Кога си се научила?
Момичето не отговори. Взе нова карта и я постави напречно на предишната. Беше смъртта.
— Това е моята смърт, лельо, може би значи, че ще се върна чак когато бъда мъртва, за да ме погребат тук, при баба Хуанита.
— Не, не е твоята смърт, Амая, но смъртта ще те накара да се върнеш.
— Това не го разбирам. Кой ще умре? Какво може да се случи, за да ме накара да се върна?
— Извади нова карта и я постави до тази — нареди лелята. — Дяволът.
— Смъртта и злото — прошепна момичето.
— Има много време до това, Амая. Нещата се разкриват малко по малко, още е рано, за да ги видиш, а и нямаш опит, за да предричаш собственото си бъдеще. Остави това.
— Нямам опит ли, лельо? Според мен бъдещето вече е дошло — каза тя, откривайки главата си пред ужасения поглед на Енграси.
Много време отне на лелята да я утеши, да я накара да се подкрепи с малко мляко и бисквити. Въпреки това заспа мигновено, след като седна да погледа огъня, горящ в камината, въпреки че вече беше месец май — може би за да надвие ледената зима, надвиснала над тях като предвестник на смъртта.
Картите продължаваха да стоят на масата, вещаейки нещастия за момичето, което Енграси обичаше повече от всичко на света и което имаше вродена дарба да усеща злото. Надяваше се само милосърдният Господ да й е дарил и сила, за да го пребори. Започна да събира картите и зърна колелото на съдбата, символизиращо Амая, въртележка, управлявана от маймуни, които въртяха колелото без цел и посока и които при някое от несъзнателните си движения можеха да те обърнат с главата надолу. Оставаше само месец до рождения й ден, до момента, в който управляващата планета щеше да навлезе в нейния знак, момента, в който всичко, което трябваше да става, щеше да стане.
Внезапно уморена, тя седна, без да отделя поглед от бледия череп на спящото край огъня момиче, прозиращ през неравно остриганата й глава.
16
Енграси развърза вързопа и подаде картите на Росаура, за да ги разбърка.
— Искаш ли да излезем? — попита Амая.
— Не, не, останете, ще ни отнеме само десет минути и после ще вечеряме. Ще бъде кратък сеанс.
— Имах предвид, че може би ще искаш да кажеш нещо от личен характер, нещо, което не е редно да чуваме… С две думи, че може би ще имате нужда от малко усамотение.
— Няма нужда. Росаура гледа на карти не по-зле от мен, скоро ще може да го прави и сама. Всъщност въобще не й трябвам при тълкуването, но нали знаеш, че човек не бива да си гледа сам.
Амая се учуди.
— Рос, не знаех, че можеш да гледаш на карти.
— Отскоро започнах да се упражнявам. Изглежда, че напоследък всичко в живота ми е ново, след толкова време, през което не ми се случваше нищо.
— Не знам защо се учудваш, всичките ми племеннички имат дарбата да гледат на карти, дори Флора би могла да се справи добре, но най-вече ти… Винаги съм ти го казвала, от теб би станала отлична гледачка.
— Наистина ли? — попита Джеймс заинтригувано.
— Не — отвърна Амая.
— О, да, миличък, жена ти е роден медиум, също като сестрите й. Всички са изключително чувствителни, само трябва да открият подходящия път, по който да достигнат до ясновидските си способности, а при Амая те са най-развити. Иначе щеше ли да избере тази работа, при която освен метод, доказателства и факти, важна роля играе и интуицията, умението да долавяш скритото.
— Аз бих го нарекла обща култура и наука, наречена криминология.
— Да, както и шесто чувство, което работи, когато си добър медиум. Да имаш пред себе си човек и да прецениш дали страда, дали лъже, дали прикрива нещо, дали се чувства виновен, гузен, грешен или нещо повече от другите, е така обичайно за мен при сеанс, както за теб при разпит. Разликата е, че при мен идват доброволно, а при теб не.
— Има логика — заключи Джеймс. — Може би си станала полицай, защото си роден медиум, както казва леля ти.
— Точно това казвам — потвърди Енграси.
Рос подаде разбърканото тесте на леля си и тя започна да вади карти от горната страна, нареждайки ги в кръг и образувайки класическата подредба от дванайсет карти, позната като „Светът“, при която картата, заемаща мястото на дванайсет в часовника, символизира човека, на когото се гледа… Не каза нито дума, само се втренчи в Рос, която замислено съзерцаваше картите.
— Бихме могли да се задълбочим още малко тук — каза тя, докосвайки една от тях.
Лелята, която бе застинала в очакване, се усмихна доволно.
— Разбира се — каза тя, след което събра картите и ги върна в колодата.