Отново ги протегна към Рос, която ги размеси бързо и ги остави на масата. Енграси ги нареди, този път във формата на кръст — кратък сеанс с шест карти, който можеше да се проведе и с десет и бе по-подходящ за отговори на конкретни въпроси. Когато обърна всички с лицето нагоре, лелята се усмихна с половин уста, нещо средно между одобрение и досада, и сочейки с един от тънките си пръсти, отсече:
— Ето.
— Не думай — прошепна Росаура.
— Думам, дъще, по-ясно е от бял ден.
Джеймс я бе наблюдавал със смесица от радост и напрежение, като хлапак, нахълтал в стаята на ужасите на пътуващ панаир. Докато редяха картите, се бе обърнал към Амая, за да я попита шепнешком:
— Защо човек не бива да си гледа сам?
— Логично е да не си съвсем обективен, когато трябва да гадаеш за себе си. Фобиите, желанията, предразсъдъците могат да замъглят добрата преценка. Казват още, че носи лош късмет и привлича злото.
— Тук също има прилики с полицейското разследване, нали един инспектор не бива да работи по случай, който го засяга пряко.
Амая замълча. Нямаше смисъл да спори с Джеймс, знаеше, че той се възхищава на умението на леля й да гледа на карти. Още от първия ден бе приел този факт, който можеше да се окачестви като нещо специално, като своеобразна семейна гордост, сякаш вместо гледачка на карти Енграси бе популярна народна певица или пенсионирана актриса. Самата Амая, наблюдавайки как Рос и леля й безмълвно подреждат картите, бе имала усещането, че е лишена от нещо ценно, което само те споделяха, и в един момент се почувства така изолирана, сякаш я бяха накарали да излезе от стаята. Общите жестове на разбиране, познанието, което бе лично тяхно и което на нея й бе забранено… Макар невинаги да беше така.
— Това е всичко — каза Росаура.
Енграси събра картите, положи ги в средата на копринената кърпа, уви ги грижливо, завързвайки четирите края, за да направи стегнат вързоп, и ги върна на мястото им зад стъклената вратичка.
— А сега ще вечеряме — съобщи тя.
— Умирам от глад — каза Джеймс въодушевено.
— Ти винаги умираш от глад — засмя се Амая. — Идея нямам къде побираш всичката тази храна.
Джеймс започна да слага масата и когато Амая мина покрай него с няколко чинии, се наведе, за да й прошепне:
— После насаме ще ти обясня подробно къде слагам всичко, което ям.
— Шт — нареди му тя, допирайки пръст до устните си, докато гледаше към кухнята.
Енграси се върна с бутилка вино, след което седнаха да вечерят.
— Печеното е чудесно, лельо — отбеляза Росаура.
— Почти се наложи да изпъдя Йонан, донесе ми един доклад и докато говорехме, не можа да отлепи очи от тавата… Даже нарочно подметна, че вече нямало такива вечери — добави Амая, сипвайки си чаша вино.
— Горкото момче — каза Енграси. — Защо не го покани да остане? Има предостатъчно храна, а и този младеж ми допада. Историк е, нали?
— Антрополог и археолог — уточни Джеймс.
— И полицай — допълни Росаура.
— Да, при това много добър. Още му липсва опит и гледната му точка е силно повлияна от специалността му, но е много интересно да работиш с него. Освен това е изключително възпитан.
— За разлика от Фермин Монтес — изтърси леля Енграси.
— Фермин… — въздъхна Амая, изпускайки целия си въздух.
— Да не ти създава проблеми?
— Поне да се мяркаше, за да ги създава… Всичко живо се държи много странно напоследък, сякаш са ги ударили магнитни бури, от които здравият им разум е дал накъсо. Не знам дали е от зимата, която продължава твърде дълго, или от този случай… Всичко е толкова…
— Сложно, нали? — каза лелята, гледайки я тревожно.
— Всичко се случи много бързо, две убийства само за няколко дни… Знаете, че не мога да разкривам информация, но резултатите от анализите са много объркващи. Дори има теории за поява на мечка в долината.
— Да, така пишат във вестника — добави Росаура.
— Няколко експерти извършват проверка, но горските не вярват, че е мечка.
— И аз не вярвам — каза Енграси. — От векове няма мечки в долината.
— Да, но смятат, че има нещо… нещо голямо.
— Животно ли? — попита Рос.
— Басахаун. Един от тях дори твърди, че го е виждал преди няколко години. Как ви се струва?
Росаура се усмихна.
— И други хора твърдят, че са ги виждали.
— Да, през осемнайсети век, но през двайсет и първи? — зачуди се Амая.
— Басахаун… какво е това? Нещо като горски дух? — поинтересува се Джеймс.
— Не, басахаунът е реално същество, широкоплещесто човекоподобно, с ръст два метра и половина, с дълга коса и силно окосмяване по цялото тяло. Живее в горите, част е от тях и e нещо като техен закрилник. Според легендата той се грижи равновесието в горите да остава непокътнато. И макар да не се появява често, е приятелски настроен към човеците. Нощем, докато пастирите спят, басахаунът наглежда овцете отдалече и ако наближава вълк, буди хората със силни изсвирвания, които сами по себе си са цял един език и се чуват на няколко километра. Предупреждава ги от най-високите хълмове за наближаваща буря, за да имат време да подслонят стадото в близките пещери. И пастирите се отблагодаряват, като оставят върху скалите или на входа на някоя пещера по малко хляб, сирене, орехи или мляко от своите овце, тъй като басахаунът не яде месо — заразказва Рос.