Амая се загледа в лицето на Енграси. Когато приключи, леля й впери в нея сините си очи, преди време яркосини като нейните, а сега избелели като изтъркани сапфири, макар и запазили лукавия блясък на един проницателен и буден ум.
— Лельо — започна тя, — не че не вярвам, че си го преживяла и запомнила по този начин, но трябва да признаеш, и не го казвам с упрек, че ти винаги си имала голямо въображение. Не ме разбирай погрешно, знаеш мнението ми, че в това няма нищо лошо… Но трябва да разбереш, че съм се заела с разследване на убийство и трябва да гледам на него като следовател…
— Имаш чудесна логика — отсъди Енграси.
— Замисляла ли си се — продължи Амая, — че е възможно онова, което си видяла, да не е било басахаун, а нещо друго? Трябва да се има предвид, че момичетата от твоето поколение не са били повлияни от телевизия и интернет като сегашните, но въпреки това по тези места и в селските райони като цяло е изобилствало от подобни легенди. Погледни го от моята гледна точка. Подрастващо девойче, цял ден само в гората, преуморено и полуобезводнено от физическото усилие, плакало до изтощение или докато се е унесло в сън. Била си идеална кандидатка да ти се яви Дева Мария в Средновековието или да те отвлекат извънземни през седемдесетте.
— Не беше сън, бях точно толкова будна, колкото съм и сега, и го видях с очите си, както виждам теб. Но все едно, когато реших да ти го разкажа, очаквах такава реакция.
Амая я погледна със симпатия, а Енграси на свой ред се усмихна, разкривайки безупречните си изкуствени зъби, които незнайно защо винаги будеха у инспекторката смях и силен изблик на обич към нея. Без да спира да се усмихва, леля й я посочи с белия си кокалест и отрупан с пръстени показалец.
— Да, госпожичке, знаех си, и понеже знам отлично как работи тази твоя главица, имам за теб и друг свидетел.
Племенницата й я погледна скептично.
— Кой, някоя от дружките ти по покер от веселата компания?
— Мълчи, невернице, и слушай. Преди шест години, в една зимна вечер, на връщане от църквата, заварих пред къщи да ме чака Карлос Вайехо.
— Карлос Вайехо, учителят ми от гимназията?
Въпреки че не го бе виждала от години, образът на дон Карлос Вайехо изплува в съзнанието й ясно, сякаш преди малко е била до него. Помнеше безупречно скроените му костюми, учебника по математика под мишница, добре поддържания му мустак, гъстата му прошарена коса, която сресваше назад с брилянтин, и силния мирис на лосион за след бръснене.