— Всички гробове тук са повдигнати над земята, за да не може постоянните наводнения да изравят мъртвите — обясни Дюпри. — Не за първи път ни сполетява подобно зло. Последния път бе под името Катрина, но се е появявало неведнъж и преди това, под други имена.
Амая го погледна с изненада.
— Предполагам, ще ви учуди да чуете един агент на ФБР да говори с такива думи, но повярвайте, това е проклятието на моя град, тук мъртвите не може да бъдат погребвани в земята, понеже сме на шест стъпки под морското равнище. Така че покойниците се съхраняват в каменни гробници, които побират по няколко поколения от цели фамилии. И вероятно точно защото не са имали християнско погребение, мъртвите нямат покой в Ню Орлиънс. Тук е единственото място в Съединените щати, където гробищата не се наричат гробища, а градове на мъртвите, все едно умрелите живеят там по някакъв начин.
Амая го погледна втренчено, преди да заговори.
— На баски език „гробище“ се казва „илерия“. Буквално „град на мъртвите“.
Той я погледна с усмивка.
— Значи, имаме още нещо общо — близостта с френския народ, празника на седми юли и имената на нашите гробища.
Амая се върна в настоящето. Може би идеята да се избегнат наводнения бе накарала жителите на Елисондо да разположат новото гробище така. Отначало гробището по традиция бе ограждало църквата, която тогава се намирала до общината, на селския площад, докато не била пренесена камък по камък и възстановена на мястото, което заемаше сега. Същото направили и с гробището, което се преместило на пътя за Алдуидес, на нивото на квартал „Ансанборда“. Историческите архиви споменаваха един подобен случай, обяснявайки промяната на местоположението на гробището с „хигиенни съображения“, но лесно можеше да се предположи, че щом голям разлив на реката е можел да събори църквата, то той би могъл да отнесе и заобикалящите я гробове.
Както на градските порти се поставя герб с оръжия и символи, така и порталът на гробището бе увенчан от череп, който наблюдаваше посетителите от празните си очни кухини, известявайки ги, че навлизат във владенията на особения повелител на града на мъртвите. Вдясно от входа имаше един самотен кипарис, малко по-нататък плачеща върба, а на другия край — бук. Каменен кръст се издигаше величествено в центъра на гробищния парк, а от него се разклоняваха четири павирани алеи, разделящи мястото на четири идеални парцела, в които бяха разположени гробовете. Гробницата на рода Арбису се намираше точно до началото на една от тези алеи; върху нея имаше ангел, който с невъзмутим и отегчен вид, чужд за човешката болка, сякаш наблюдаваше гробарите, вече отместили надгробната плоча, плъзвайки я върху метални пръти. Амая застана до Йонан, който се бе втренчил в основата на каменния кръст.
— Мислех, че се поставят само на кръстопът — отбеляза тя.
— Грешите, шефке. Произходът на каменните кръстове е толкова древен, колкото и неясен, и въпреки неоспоримата им връзка с християнството, поставянето им на кръстопътища, изглежда, се дължи на суеверие и вярвания, свързани по-скоро с отвъдното, отколкото със земния свят.
— Но не ги ли е поставяла Църквата?
— Не непременно. Църквата по-скоро ги е християнизирала, за да промени една езическа традиция, която било трудно да се изкорени. От стари времена мястото, на което пътищата се пресичат, е смятано за несигурна земя, където се сливат нуждата да решиш по кой път да поемеш и страхът от неочаквани срещи по пътя. Представете си това място посред нощ, без светлина, без обозначения, които да показват в коя посока да тръгнеш. Страхът е бил толкова голям, че когато стигнели до кръстопът, хората се спирали и дълго стояли на пътя, по който били дошли, ослушвайки се, наостряйки сетивата си, опитвайки се да доловят злокобното присъствие на някоя неспокойна душа. Съществувала дълбоко вкоренена вяра, че хората, умрели по насилствен начин, и причинилите смърт не почиват в мир и бродят по пътищата, търсейки накъде да поемат, за да могат да си отмъстят, или да срещнат някого, който да им помогне да носят своето бреме. А срещата с подобни сили можела да разболее или да отнеме разсъдъка на човека.