Когато дойде в съзнание, Окса лежеше на пода с потно чело, а кръвта бурно пулсираше във вените й. Предполагаше, че при падането се е ударила в чина, защото изпитваше ужасна болка в корема. Няколко лица се бяха надвесили над нея. Гус бе клекнал извънредно притеснен, а Мерлин й шепнеше с навъсено чело: „Не се тревожи, само не се тревожи…“ Зелда, красивото момиче с дълбок поглед, с което той седеше на един чин, също бе коленичила, но не знаеше как да й помогне.
Колкото до господин Макгроу, той видимо бе недоволен и отбеляза хладно:
— Много сте чувствителна, госпожице Полок, наистина много чувствителна…
И само от инат към учителя, Окса се изправи пряко силите си с кипящо от яд, срам и разочарование сърце.
— Господине, господине, да повикаме ли „Бърза помощ“? — попита уплашен един ученик.
Учителят го изгледа презрително, преди да му отговори рязко и ехидно:
— А защо не и спешната служба към Министерството на здравеопазването, така и така се е стигнало дотук? Но може би трябва да попитаме госпожица Полок. Да ви заведем ли в лечебницата, госпожице Полок, или смятате, че сте в състояние да издържите докрай тази изтощителна сутрин?
Гус се изуми и го погледна с натежал от упрек поглед. Но оня се направи, че не забелязва. Окса приседна на чина с помощта на съучениците си и се опита да забрави болката в корема и гнева, който свиваше душата й.
— Друг има ли намерение да припада? Да? Не? Има ли желаещи? — попита Макгроу.
За негова най-голяма изненада една ръка се вдигна.
— Госпожица Полок?
Неочакваният обрат разколеба учителя. В тона му вече нямаше никаква ирония, гласът му почти трепереше. Може би от угризение за излишната грубост…
— Бих искала да довърша, господине.
Окса произнесе думите монотонно, но ясно и решително. В същото време в класната стая нахлу леден вятър, от който децата настръхнаха, а открехнатите прозорци се блъснаха глухо. Всички се стреснаха. Само господин Макгроу не помръдна, вперил поглед в Окса.
— Казвам се Окса Полок — продължи девойката невъзмутимо, — току-що пристигнах в Лондон. Любимите ми предмети са природните науки и математиката. Обичам астрономията и ролерите, също като Гус тренирам карате от шест години. Край, свърших, господине.
Децата я гледаха, едни с изумление, други с възхищение. Но това, което никой не забеляза, бе, че дълбоко в себе си Окса ликуваше, като да беше погълнала конска доза витамини.
— Благодаря, госпожице — отговори Макгроу безучастно. — Минаваме нататък. Изгубихме доста време.
Щом звънецът за междучасието удари, Окса мигом почувства облекчение. Най-сетне да избяга от таза класна стая. Тъкмо навреме! Още минутка и щеше да закрещи с цяло гърло. Не й прилягаше, но й се бе случвало. Гус намери приятелката си пребита до каменния крилат ангел в двора на училището. Той коленичи до нея. Усещаше дълбоката й тъга и му се прииска да я прегърне, но не посмя.
— Какво се случи? — попита тихо момчето. — Помислих, че получи сърдечна криза! Вдърви се и падна на пода… Изкара ми акъла…
— Никога в живота си не съм се чувствала толкова зле. Зави ми се свят, спря ми дъхът…
— Болеше ли те нещо? Притесняваше се да говориш пред класа ли?
Окса не отвърна. Гус я погледна загрижено с крайчеца на окото си и се позачуди какво да й каже, за да я окуражи. Помисли малко, после отсече:
— Хайде, не се тревожи, скъпа! Не го мисли, вече мина!
— Да, прав си — съгласи се Окса. — Сигурно си прав…
Окса се беше излегнала на леглото в тъмната си стая, с очи, приковани във фосфоресциращите лампички на тавана. Напразно се опитваше да заспи. Главоболието й бе изчезнало — масажът на Драгомира се оказа благотворен — и почти не усещаше болката в корема. Вечерта Гус й се беше обадил да разбере как се чувства. Използваха случая да споделят отново радостта си, че ще бъдат в един клас. Какво щастие! Стана й добре, че й беше позвънил, беше голям късмет, че има приятел като Гус. Но що за ден, все пак… Дано не се повтори. Наближаваше полунощ, сънят съвсем я беше напуснал. Запали нощната си лампа, седна в леглото и се огледа неспокойно наоколо. На бюрото й лежаха изсипаните от един кашон вещи, които не бе смогнала да подреди: дрънкулки и играчки, вече не ги поглеждаше, но и не се решаваше да се раздели с тях. Забеляза една от любимите си стари кукли — рижавата Пупет. Сладките мигове от детството бяха останали в миналото… Окса въздъхна и повдигна тъжно рамене. Преди съвсем да се затворят, примижалите й очи се задържаха на Пупет. Припомни си най-неприятните днешни събития и страха от първия учебен ден. Тревогата, която изпита, още я мъчеше и свиваше душата й. Отвори очи и ги оцъкли от изумление: дългите коси на куклата бяха щръкнали на пластмасовата й глава, сякаш някаква тайнствена сила ги беше намагнетизирала! Окса примига, убеди се, че не сънува, и с изненада установи, че тя трепкаше в ритъм с пулса й! Изведнъж Пупет полетя и се понесе през стаята към нея. Девойката отхвърли пухената завивка и скочи. Протегна ръка и тогава от дланта й изхвърча малко огнено клъбце и се устреми към играчката.