— Ох, тая кутия започва да ме нервира! — измърмори тя. — Хайде, Окса, със силата на мускулите си, ХВАНИ Я!
Изведнъж почувства, че израства или по-скоро, че се издига, докато ръката й стигна без затруднение целта. Но силата на нинджа или на мускулите нямаше нищо общо с това… Окса летеше над стола! Риташе и усещаше само празно пространство под себе си.
— Ама какво става? — запита се тя, преди да се строполи на пода.
При падането повлече кутията и фигурките се посипаха отгоре й.
— Не! Това е прекалено! — каза момичето, разтривайки меките си части.
Силно изумена, отново се качи на стола и се опита да вземе друга, също толкова недосегаема кутия. Протегна ръка и се съсредоточи върху предмета. Явлението се повтори, сякаш някой изтласкваше отдолу краката й!
— Същински ад! — едва успя да произнесе тя и пак се сгромоляса.
Не обръщаше внимание на натъртванията, които дупето й понасяше при всяко падане и поднови опитите си десетина пъти, за да разбере какво се случва. Жизнерадостна и разгорещена, с пламнали бузи накрая се отпусна и тупна на леглото.
— Трябва да помисля, трябва да помисля… Това е безумие…
Но опънатите й нерви й попречиха да се съсредоточи.
— Измислих!
Скочи пъргаво и застана пред огледалото.
— Ще успея!
Опита се да си припомни в какво състояние на духа беше, когато пожела да вземе кутията. Усилието на ръката, протягането, опъването на мускулите, силното желание да пипне проклетата кутия. Не, не желание. Не беше желание. По-скоро раздразнение и нетърпение. Да, наистина беше МНОГО досадно да не може да достигне дяволския кашон, това я довеждаше почти до бяс. На всяка цена трябваше да го хване, само това имаше значение. Затвори очи и си представи, че лети точно както преди малко. Секунди по-късно не усещаше нищо под краката си. Предпазливо отвори очи и погледна в огледалото: в него се отразяваше все същата Окса. Само дето висеше във въздуха на метър от пода…
8
Смущаваща тайна
В Лондон, както в Париж, първото, което Гус правеше, щом се събуди, беше да изключи компютъра си. Не можеше да завърши деня, без да поиграе поне час на видеоигри. И когато сънят го оборваше, най-често пред екрана, той се пъхваше, унесен, под пухената завивка и заспиваше на мига, а неугасеният екран хвърляше бледа светлина по стените на стаята.
Тази лондонска събота беше много странна. Гус се преместваше за пръв път в нов дом и това, което днес изпитваше, бе на светлинни години от опасенията му. В промяната нямаше нищо ужасно, тя се очертаваше дори по-скоро вълнуваща. За по-малко от седмица почти всичко му стана близко! Той, който се плашеше от заминаването до побеляване, не вярваше, че ще се чувства тъй добре. Разбира се, в името на истината, присъствието на Полок, и най-вече на Окса, улесняваше светкавичното му приспособяване. Е, както казваше майка му, всяко щастие си заслужава да се изживее…
Гус реши да отиде да закуси. Родителите му вече бяха станали и му залепиха по една влажна целувка на бузите.
— Леле колко сте разнежени… — подкачи ги той и се престори, че бърше страните си с ръкава на пижамата.
Пиер Беланже, когото приятелите наричаха с прякора „Викинга“, беше едър мъж, облечен неизменно в черни дрехи. Дълъг кичур от побеляващи руси коси падаше на челото му и закриваше част от закръгленото му лице. Жан, майка му, имаше овално и нежно лице, черните й коси бяха късо подстригани, фигурата й бе стройна, походката й — елегантна, а кафявите й очи искряха. Когато бяха трийсетгодишни, ги сполетя тежък удар: разбраха, че никога няма да имат деца. Меланхолия се настани в сърцето на Жан и тя не можеше да се съвземе. Пиер се залъгваше с работата и се прибираше само за да потъне в мъчителен сън. В един пролетен ден се изправиха пред решаващ избор: да оставят жестоката действителност да ги сломи или да предприемат нещо.
Още на следващия ден направиха постъпки за осиновяване. След няколко пътувания до Китай, където срещнаха Мари, бъдещата госпожа Полок, съпругата на най-добрия им приятел Павел, надеждите им постепенно се избистриха. Две години по-късно отидоха да си вземат от приюта Гус, тяхното малко чудо, и да го доведат във Франция. Гус беше на повече от годинка и всичко, което научиха от неговата история, бе, че биологичната му майка е съвсем младо момиче от Шанхай, влюбило се в някакъв холандски студент. Когато разбрала, че е бременна, младежът вече се бил върнал в родината си, а тя не намерила смелост да прекъсне бременността, нито да сподели със семейството си, което живеело на село. Щом родила бебето си, го оставила в сиропиталището, защото не можела да се грижи за него. Жан и Пиер Беланже се влюбили от пръв поглед в прекрасното момченце, което си играело самичко в кошарката. Впрочем любовта им от пръв поглед била взаимна. Като ги видяло, детето се устремило, клатушкайки се, към тях на едва прохождащите си крачета и забъбрило: „мама, мама“. Бавачките се слисали. За пръв път едно мъничко фарфалаче проявявало такъв възторг от външни хора. А се бяха нагледали на кандидати за осиновяване…