Жан и Пиер наблюдаваха как синът им закусва. Беше красиво момче с евро-азиатски очи, хем сини, хем дръпнати, с черни и прави като клечки коси, с дълги и изящни ръце. А момичетата си падаха по него още от забавачката; не се знаеше броят на ухажорките му. Но най-вече Окса усещаше тези работи, Гус само се изчервяваше от притеснение, когато приятелката му забележеше нов случай.
— Хайде, Гус, да не си сляп?
— Какво? Какво толкова ми намират?
Почти винаги Окса не го удостояваше с отговор, повдигаше рамене и въздишаше. Какво му намираха ли? Просто имаше адски хубава фигура, супервъншен вид и свенливост, която момичетата о-бо-жа-ва-ха. Окса го познаваше най-добре от всички и смяташе, че той има редки качества: беше верен, внимателен, скромен, мил, интелигентен… Списъкът беше дълъг, но за нея Гус бе нещо, което можеше да се събере в три думи: най-добрият й приятел.
Две улици по-нататък, в малката къщичка на Бигтоу Скуеър, Окса потропваше с крака до телефона и гризеше нокти. На всеки трийсет секунди набираше номера му — вече го знаеше наизуст — и прекъсваше преди последната цифра. Умираше от желание да му разкаже за изключителното си откритие, но нещо все я възпираше. Не се съмняваше в него, но събитието, което гореше от желание да сподели, за нея самата вече бе доста потресаващо… Стоеше като прикована до телефона, потръпваше от противоречиви чувства, примирявайки се с очевидната истина: бе прекалено рано да говори за… това. Още не беше готова.
Направи усилие да се съсредоточи върху една чернова на менюто, което майка й беше надраскала предната вечер в ресторанта, и не се откъсваше от апарата, силно развълнувана. Така я завари Павел, когато излезе от стаята си.
— Ама какво правиш тук, миличка? — разтревожи се той.
Окса се сепна.
— Ъъ… нищо… — замънка тя. — Чакам някой да благоволи да стане и да дойде да закусва с мен!
Беше се окопитила и се постара да изглежда съвсем естествена.
— Ето вече четирийсет и осем минути и половина как кисна в тоя ветровит хол!
— Майка ти е виновна! — заоправдава се Павел с блеснали закачливи очи. — А иначе, ти ме знаеш… Ако зависеше от мен, щях да съм станал по изгрев!
Окса прихна при това важно признание.
— Да… ако приемем, че слънцето изгрява някъде към десет!
Павел изохка уж патетично, но успя да изтръгне от Окса поредна порция тих, весел кикот.
— Какво става? Тази сутрин изглеждате много радостни!
На горната стълбищна площадка се бе появила още сънената Мари Полок.
— Дъщеря ми се забавлява — отговори й Павел. — Кеф й прави да ме дразни.
— Горкичкият… — каза Мари и смигна на Окса.
Тримата седнаха в кухнята пред обилна закуска във ведро настроение. За Окса това бе само привидно, защото мислите й бяха по-скоро тежки като олово… разтопено. Тя ядеше дебелите, намазани с масло филии, а вътрешно кипеше. На няколко пъти за малко да отпуши бента и да издаде тайната си. Що ли пък да не стане и да не направи тържествено изявление? Или да подхвърли новината нехайно, ей така, между другото? А още по-добре, ако направо им го демонстрира! Да изстреля във въздуха ей оная кърпа, закачена до мивката! Или да измисли нещо с бурканчетата с подправки, подредени безукорно на етажерката! Хрумването беше примамливо, но Окса не можеше да си го позволи. Не можеше да направи, нито да каже каквото и да било. Никому. Не още.
— Отивам да се изкъпя, мамо! — съобщи тя.
— Добре, скъпа.
Когато се потопи в топлата вода и се вгледа в плочките на стената, които постепенно се запотяваха, Окса се опита да въведе порядък в обърканата си глава. Чувстваше се изчерпана и в същото време преливаше от енергия. Колко сложно беше всичко… С нея се случваше нещо фантастично, добре го разбираше. Винаги си беше мечтала да притежава необикновена сила. Но това нещо също така ужасно я плашеше. Тя се отпусна на ръба на ваната и затвори очи. Тогава дочу странен звук. В началото слаб и далечен, той стремглаво приближи и прониза тъпанчетата й. Окса се уплаши, стана и потръпна, когато разбра, че шумът, който сега толкова ясно стигаше до нея, не бе нищо друго, а страшни женски писъци! Момичето се смрази, напрегна слух и се поколеба дали да излезе от ваната. Но няколко секунди й бяха достатъчни, за да си даде сметка, че виковете не идваха от къщата, дори не идваха и отвън. Не! Виковете бяха в самата нея! Те се вихреха в ума й, завладяваха я цялата, от главата до петите и я сковаваха от ужас. После заглъхнаха и изчезнаха толкова бързо, колкото се бяха появили. Окса се огледа стъписана, след това се потопи в топлата вода, задържа на повърхността само лицето си. В този момент забеляза златисти отблясъци по замъглените от парата плочки и усети, че сърцето й бие по-спокойно. Раздвижи ръката си, за да провери дали не са водно отражение. Но те не само че не се промениха, а запазиха невероятния си цвят. Окса затвори очи и когато ги отвори, вече бяха изчезнали. „Може би трябваше повече да поспя… си каза тя. Дали пък не халюцинирам…“