При все това всичко изглеждаше толкова реално!
— Добре ли си, Окса, жива ли си?
Павел Полок стоеше пред вратата. Искаше да разбере как е. Както обикновено… Щом Окса влезеше да се къпе — откакто беше на възраст да го прави сама — той я викаше приблизително на всеки три минути, за да се увери, че всичко е наред.
— Да, татко, тъкмо се давя в момента — отговаряше му тя с престорено сериозен глас. — И съм включила сешоара, защото обичам да си суша косите във ваната. А, забравих да ти кажа, че сложих белина във водата вместо пяна…
— Хайде, подигравай се с горкичкия си баща, който се тревожи за оцеляването на обожаваната си дъщеря!
— Ох! Тежък, тежък е животът на обожаваната дъщеря — измърмори Окса с усмивка.
— Добре! Повикай ме, ако имаш нужда от нещо.
— Няма проблем, татко, не се тревожи!
— Но аз не се тревожа!
Окса не можеше да не се усмихне.
— Пословичната руска грижовност… — пошепна тя и отново се потопи под водата.
Няколко минути по-късно излезе от ваната. Когато обличаше хавлията, забеляза около пъпа си впечатляваш хематом. Окса недоумяваше откъде се е получил. Наистина малко я наболяваше, но в крайна сметка не чак толкова, колкото можеше да се очаква от голяма и тъмна синина като тази! Дали не бе станало, когато припадна в първия учебен ден? Може би някой я бе ударил с юмрук в корема, защото точно такова беше усещането й, преди да припадне. Странно… Погледна по-отблизо. „Трябва да покажа това нещо на баба… Тя сигурно има някой мехлем“, помисли си Окса. Облече се и се качи при баба си. Драгомира я посрещна в дълъг пеньоар от тъмносиньо кадифе с руска бродерия в ярки цветове.
— Много си хубава, бабо!
— Благодаря, съкровище! Ти как си?
— Добре съм. Излязла ми е голяма синина на корема. Сигурна съм, че имаш някакъв крем или масло за случая.
— Покажи ми…
Окса повдигна фланелката си. Когато видя синината, Драгомира закри с ръка устата си. Беше потресена.
— От колко време я имаш? Защо не ми я показа по-рано? Друг видя ли я? — питаше задъхано Драгомира.
— Ей, бабо! Много въпроси за една нищо и никаква синина! Не, не е стара, току-що я видях, но преди три дни паднах, може би тогава съм се ударила. Ъъъ, какъв беше последният ти въпрос?
За пръв път бъбривата Баба Полок занемя. Тя изглеждаше зашеметена и същевременно, безкрайно развълнувана. После с блеснали очи взе да шепне неразбираеми думи, вероятно на руски, помисли си Окса.
— Ей, бабо? Имаш ли крем? — повтори въпроса си тя.
Драгомира се съвзе от вцепенението и смънка:
— Да, да, разбира се, съкровище…
Веднага щом Окса слезе, Драгомира отиде в своята супер-тайна-работилница. Двата Фолденгота бършеха прах от етажерките с миниатюрна метличка от пера и почтително поздравиха господарката си. Драгомира с отсъстващ поглед ги потупа по сбръчканите им главички и се настани на писалищната си маса. Тя включи компютъра, отвори електронната си поща и трескаво заудря по клавишите:
Леомидо, току-що се случи невероятно събитие: Следата. Няма никакво съмнение. Ела при първа възможност. Ще се свържа с нашите приятели.
Подпис: Твоя любяща сестра
С разтуптяно сърце и треперещи ръце кликна нервно на „Много важно“, после на „Изпращане“. Усмивка грееше на лицето й и очите й светеха със странен блясък. Не можа да сдържи въздишката си — нещо средно между стон и ликуване.
— Нашата Сияйна изтърпява страданието на някаква досада — такава ли е работата? — втурнаха се към нея Фолденготите.
Вместо отговор Драгомира затанцува около масата в средата на работилницата. Тя се носеше вертикално на метър от пода, въртеше се, пляскаше с ръце и въодушевено пееше. Създанието с форма на рошав картоф се качи на масата, тежко се заклатушка, като развяваше буйната си коса. Растенията ритмично раздвижиха листата си, с изключение на Горанова, която изглеждаше уплашена от настъпилия бурен възторг. Единствено Баба Полок знаеше причините за всеобщата радост. И въпреки това никой не се поколеба да се присъедини към своята господарка. В работилницата бе настъпил празник!