— Тъкмо това си говорехме, когато ти се появи… — отговори Гус хладно и леко враждебно.
Неговата реакция предизвика у Окса особено безпокойство, сякаш избухна бомбичка с киселина и се разля в душата й. Тугдуал се подпря на лакът и прикова стоманеносивите си очи в нея.
— Мен лично Фолденготът ме сащиса тотално — каза той, без да я изпуска от поглед. — Винаги е знаел как да намерим Едефия! По опазване на тайни няма равен на себе си!
— Дядо ти, и той не е зле в това отношение! — грубо подхвърли Гус, устремил очи в тавана. — Ами да чакаш повече от петдесет години, за да разкриеш произхода си, то си е повече от потайност!
— Оф, знаеш ли, всеки крие нещо — отвърна тайнствено Тугдуал.
— Ти какво намекваш? — жегна се Гус.
— Да не мислиш, че родителите ти щяха да ти разкажат за миналото си, ако не се беше появила Следата върху Окса? — заяде се студено мрачният младеж.
Ох! Удари го по болното място, каза си Окса. В същото време как можеше да защити Гус, та той сам си го търсеше. Но какво му става? Винаги е толкова кротък… Без да сменя позата си на леглото, Гус възрази:
— Във всеки случай не е по-лошо от това в кръвта ти да има убити Горанови и хормони от десетки хора, чийто живот е бил разбит… — язвително измърмори той. — Квит ли сме вече по въпроса за фамилните тайни?
— Е, да… — въздъхна Тугдуал. — Едва ли има човек на света, който да може да избира произхода си! Ами ти, Малка Сияйна, какво мислиш за това?
— Аз ли?
Окса пламна от смущение, бузите й се зачервиха. Почувства се кръгла глупачка, също както в деня, когато с Тугдуал разговаряха в гробището. Какъв ужас! Трябваше да се стегне!
— Смятам, че Фолденготът знае много повече, отколкото казва — започна уверено тя, въпреки смущението си. — Но му вярвам, защото съм убедена, че умее повече от всеки друг да подбере най-точния момент, за да сподели тайните си. Доказателството е, че той няма да разкрие къде се намира Едефия, докато ние не сме напълно готови!
— Права си — кимна Тугдуал. — А ако умре, какво тогава?
Окса нервно се засмя.
— Ти пък! Защо искаш да умира?
— Въобще не искам да умира! — възрази Тугдуал. — Но ако се случи, какво правим тогава, а?
— Странно чувство за хумор! — измърмори Гус.
— Във всеки случай хубавото му е, ако след разкритията Спасените най-после вземат насериозно Ортън/Макгроу. Имам впечатление, че всички дяволски го подценяваха…
— Начело с мен — призна Окса и се обърна към двете момчета. — А я си представете, че той може да се превъплъщава?
— Би било страшно! — каза Гус.
— И аз мисля същото — потвърди Тугдуал. — Ако е така, има големи предимства пред всички нас! Току-що говорих с дядо си…
— И той какво ти каза? — прекъсна го Окса, чоплейки нервно шева на фотьойла.
— Той смята, че процесът на превъплъщение е загубил своя ефект след Темистокъл. Но кой знае? От Ортън/ Макгроу, както казах, може всичко да се очаква. Особено най-лошото.
— Благодаря, че ни успокои! — не се сдържа и подхвърли Гус.
— Винаги на вашите услуги! — върна му Тугдуал с хаплива усмивка.
Примирието между Гус и Тугдуал не трая дълго. Пак започнаха да се дразнят тия двамата, терзаеше се мислено Окса. Инстинктивно реши да разведри обстановката, като притегли към себе си чашата с газирана вода от бюрото си. Тя прекоси стаята пред непроницаемия поглед на Гус, явно прекалено раздразнен, за да оцени маневрата. Раздразнението му изобщо не стихна, когато Тугдуал запали само с пръсти и без да става свещичката на перваза на прозореца. Два чифта очи се впериха в Окса — разбиращ и омайващ на Тугдуал, объркан и много тъжен на Гус.
— Е, Тугдуал — окопити се Окса от завладялото я вълнение, — какво е да си Преминатор?
— Засега не чувствам нищо — призна младежът. — Дядо ме завари в кухнята, когато се опитвах да мина през стената, и да си призная, доста се изложих.
— Защо? — попита го Окса.
— Защото нищо не излезе, само дето си одрах носа!
— Тогава ти не си никакъв Преминатор! — заяде го Гус.
— Съм! — възрази Тугдуал. — Просто ще тренирам повече. Окса знае по-добре от мен: дарбите са едно, но без подготовка е като да имаш всички продукти, а да нямаш рецептата. Така че ще се постарая и ще си говорим пак след време…
— Чакам с нетърпение да видя това — каза Окса.
— Аз също, Малка Сияйна! Аз също…
При тези думи той се протегна и се надигна да си ходи.
— Е, оставям ви вас двамата. До скоро…
— Бай, Тугдуал — поздрави Окса.