Выбрать главу

— Гус! Ела веднага! Голяма беда…

— Ако родителите ни разберат, че тайно сме излезли, ще има да ни се карат… — каза Гус нервно. — В чудо ще се видим…

— Не се стряскай! — окуражи го Окса. — Имаме ли избор, нали не можем да оставим баба сама с Макгроу, все пак!

— Баба ти е луда! Да отиде, без да предупреди, това е наистина неразумно…

— Хайде, да вървим, нямаме време за губене!

— Какво ще кажем на майка ти? — попита Гус.

Окса не отговори и повлече приятеля си към салона при събудилата се Мари.

— Мамо! С Гус имаме да пишем тема, ще отсъстваме за малко!

— Добре, миличка. Няма да ви безпокоя, разбрах…

После, вместо да отидат в стаята, Окса го хвана за ръка и с присвити очи и затаен дъх отвори входната врата. Двамата се измъкнаха и побягнаха към най-близката спирка на метрото.

— Ужасно… — измърмори Гус и погледна Окса неодобрително. — Кофти е да лъжеш майка си така…

— Това е благородна лъжа, Гус — оправда се тя. — Забрави ли, че баба е в опасност?

Двайсет минути по-късно, задъхани и потни, Окса и Гус се притаиха зад една кола срещу заможната къща от другата страна на улицата в тихия квартал, разположен само на няколко километра от центъра на града.

— Сигурна ли си, че е тук?

— Да, ето, номер дванайсет!

Насреща им се издигаше триетажна постройка. Беше стара сграда, подобна на съседните, долепени една до друга по продължение на улицата. Леко издаден цокъл от пясъчник стигаше до висок партер. На прозорците бяха спуснати тежки лилави завеси. Портал от ковано желязо се отваряше към тясна затревена площ, в средата на която растеше кичест храст. Малък, подпрян на колони, навес, се издигаше над входната врата.

— Имаш ли план? — подшушна Гус.

— Да… Ще започнем от него — отвърна тя и пъхна ръката си в преметнатата през рамо чанта.

— Млада Господарке — каза Алармон, поклащайки се на дланта на Окса, — какво е желанието ви? Каква е задачата? Аз съм на вашите услуги!

— Чуй ме, Алармоне мой, иди до входната врата на къщата отсреща и провери дали е заключена, после се върни да ни кажеш. Разбра ли?

— Тъй вярно!

Алармон се преобрази на голяма пчела и литна светкавично. Няколко секунди по-късно отново стоеше на дланта на Окса.

— Алармон на Младата Сияйна докладва! — провикна се той, като се клатушкаше непрекъснато. — Ключът превъртян два пъти отвътре, двойна ключалка, патрон и езиче от закалена стомана, прорез — със защита.

Гус подсвирна тихичко, впечатлен от описанието на техническите детайли.

— Каза, че е заключено отвътре, нали? Как разбра? — попита Окса.

— Ключът е в ключалката, Млада Сияйна. Друга задача?

— Не, благодаря, Алармоне.

— Значи в къщата има някой. Но това не означава, че сме попаднали на правилното място — отбеляза Гус недоволно.

— Почакай малко! — отвърна Окса и му показа Граноксомета си.

Тя духна в тръбичката и оттам се появи Медузата лупа.

— Погледни! — Окса я насочи към пощенската кутия и разби последните съмнения на Гус. — Пише Макгроу… Да видим откъде можем да проникнем вътре.

Като огледаха фасадата на къщата с помощта на Медузата лупа, двамата приятели стигнаха до опасното решение: Окса да влезе през прозореца на втория етаж, който изглеждаше открехнат, да слезе на партера и да отвори на Гус входната врата отвътре. На Гус му се влизаше у Макгроу, колкото му се влизаше и в училищната крипта…

— Не прави такива физиономии! Нямаме друг избор… Не се бой, Граноксометът ми е натъпкан до пръсване — кимна му Окса. — А това забрави ли?

Без да откъсва очи от Гус, тя се издигна на десетина сантиметра.

— Вертиполет насред улицата? Хич не си поплюваш, скъпа!

— Е, за голям проблем — големи майстори! Искам да кажа: за голям Макгроу — големи оръжия! — изсмя се нервно Окса.

— Ти внимавай все пак… Аз ще дебна, докато се катериш…

Свечеряваше се. Потънала в сумрака, тя пресече улицата с решителна крачка. Желязната врата изскърца, когато я открехна. За миг се поколеба, но после продължи смело напред, макар дълбоко в себе си да не изпитваше увереността, която показваше. „Хайде, Окса, върви! Ти си нинджа, не забравяй!“, говореше на себе си и си даваше кураж.

Точно в този момент си спомни думите на баща си, които той понякога й казваше по време на тренировките по карате: „Ако мислиш, че можеш да го направиш, Окса-сан, то е, защото можеш да го направиш. Иначе — забрави!“ Преди да се издигне, погледна изправилата се пред нея стена и зае поза от кунгфу с протегнати напред ръце и с изпънат назад ляв крак. „Непоправимо… Това момиче е непоправимо“, помисли си Гус и вдигна очи към небето, развеселен и отчаян. Две секунди по-късно Окса коленичи на перваза на втория етаж. Побутна крилото на прозореца, който наистина се оказа открехнат и се отвори лесно. После хлътна в къщата, сякаш тъмнината я погълна.