Едва бяха слезли няколко стъпала, когато чуха бързи приближаващи се стъпки. Гръмна зловещ вик и те разбраха, че са разкрити. Застинаха намясто, неспособни нито да продължат, нито да избягат. Една сянка се очерта на пода и се плъзна по първите стъпала. После се материализира. Появи се човек от плът и кръв. Окса извика ужасена, а на Гус му прималя и си помисли, че ще умре в следващата секунда. Шансът това да е Драгомира беше петдесет на петдесет.
— КАКВО ПРАВИТЕ ТУК ВИЕ?
Уф! Извадиха късмет! Защото наистина пред тях стоеше в целия си ръст Баба Полок, свъсила вежди и сложила ръце на кръста! Гус предпочете да не си представя какво би станало, ако се бе появил Макгроу…
— Бабо! За малко да те застрелям с един Гранокс! Уплашихме се до смърт! — извика Окса и увисна на бабината шия.
— Какво правите тук? — повтори въпроса раздразнено Драгомира и се освободи от прегръдката на Окса.
— Надявам се да не му се разсърдиш… Твоят Фолденгот ми каза, че Макгроу ти се е обадил и че ти си тръгнала към дома му. Да беше видяла как се беше притеснил! Аз също. Тогава с Гус решихме да дойдем на помощ, но май закъсняхме! Ти наистина нямаш нужда от никого, толкова си силна, бабо!
— Кой знае, че сте тук?
— Ммм… никой… — заекна Окса, забила поглед в краката си.
— Никой ли? — изненада се Драгомира.
Млъкна за миг, после им се скара, като ги гледаше строго:
— Постъпката ви е много неразумна. Можеше да ви се случи нещо! Добре, всичко това, разбира се, е неочаквано, но признавам, че всъщност самото провидение ви изпраща…
При тези думи, лицето на Драгомира рязко смени израза си и на него се изписа неочаквано доволство. Приближи се до Окса и властно сложи ръка на рамото й. После се обърна към Гус:
— Благодаря ти, че си придружил внучката ми — каза със сух тон, с какъвто двамата приятели никога не я бяха чували да говори. — Сега се връщай вкъщи, родителите ти ще се тревожат. Аз имам малко работа с Окса…
Драгомира блъсна Гус с длан и безапелационно го прикани да напусне мазето и къщата. С нарастващо недоумение Гус стрелна с поглед Окса. Никога Драгомира не го беше отпращала по такъв начин! Навярно беше объркана от срещата, която видимо е била страшна, ако се съди по състоянието на мазето. Тя отново настоя той да си върви и момчето нямаше друг избор, освен да се подчини. Заизкачва заднишком стъпалата, без да откъсва очи от приятелката си, със странна тревога в сърцето.
— Добре… До скоро, Окса! Ще ти се обадя.
Но щом стигна в антрето, отиде до вратата, отвори я и тутакси я блъсна отвътре, като се постара да вдигне повече шум. После съвсем тихо се върна до зейналото мазе и слезе безшумно на пръсти.
— Къде е Макгроу, бабо? — попита Окса, след като чу, че се хлопна. — Надявам се да си го гръмнала.
— Щеше да ти хареса, нали? — изхихика се Драгомира. — Погледни! Свил се е като куче на пода.
Тя посочи с пръст една много тъмна прилежаща стаичка, претъпкана с вехтории в пълен безпорядък. Там в дъното, в почти непрогледния мрак, Окса различи проснато на земята и сгърчено от болка тяло. До нея стигна глух гърлен стон, който я накара да потръпне.
— Още не съм го гръмнала, както казваш — отвърна Драгомира. — Но понеже, изглежда, го искаш, мога да удовлетворя желанието ти, скъпа моя Окса!
— Е, аз просто така се изразих… — уточни Окса, уплашена, че баба й се хвана буквално за думите и че подобно нещо можеше да се случи пред нея дори с мерзкия Макгроу…
— После ще си тръгнем — продължи Драгомира, подминавайки забележката на внучката си. — И всичко ще се нареди!
Окса изгледа баба си озадачена. Сигурно беше улучена от Обезумител, защото мозъкът й явно беше замъглен. Да, време беше да се махат оттук, да изпие една от чудните си отвари по незнайни рецепти и невроните й да се наместят… мислеше си тя, когато вниманието й беше привлечено от стенанията на Макгроу. Примижа, за да прогледне по-ясно в тъмнината. Изпитваше едновременно и възторг, и безпокойство от яростния гърч на тялото на заклетия й враг. Странни звуци нарушаваха мъртвата тишина, непонятни и всяващи ужас. Драгомира се приближи до нея и я побутна към стълбите.
— Чакай ме тук! Връщам се след минутка…
Застана на прага на стаичката и подхвърли презрително към Макгроу:
— Погледни! Както виждаш, Окса е тук, до мен. Това е съдба, всичко свърши, нали? Може да ме отведе в Едефия, сега вече никой няма да ми попречи. Чакам този миг повече от петдесет години… Какво? Какво казваш? И ти ли? Може би, ама твоите планове не се вписват в моите! Но преди да си тръгна завинаги с внучката си, ще ти покажа аз какво е ад!