— Вземете си тетрадките — нареди учителят — и препишете условието на задачата.
Все така с лице към дъската, той продължи да пише. След две минути пак прекъсна. Обърна се, за да изгледа Зелда, която от притеснение този път беше съборила чантата си от облегалката на стола.
— Тъй като сте решили безкрайно да ми пречите в часа, госпожице Бек, позволете ми на свой ред да ви накажа с два допълнителни часа.
— Но, господине, не го направих нарочно! — каза момичето през сълзи.
— О, моля ви се! Излишно е да си мислите, че ще ме умилостивите с плач и въздишки, неподатлив съм на подобни глезотии.
— Това е сигурно — пошепна Окса.
Господин Макгроу се обърна към нея.
— Госпожица Полок би искала да сподели с нас своя коментар ли?
Окса се изненада и за миг загуби самообладание. После пое дълбоко въздух и смело заяви:
— Намирам, че два наказателни часа за някаква си паднала чанта е доста строго…
Мълчанието, което преподавателят запази, преди да отговори, смрази всички ученици и те застинаха в тревожно очакване.
— Госпожице Полок, колкото и героично да е вашето застъпничество, запазете за себе си тази преценка — изрече повелително учителят. — Двата наказателни часа са напълно оправдани и не сте вие тази, която може да ги поставя под въпрос. А сега внимание в урока. Прекъсването ни отне много време.
Господин Макгроу се обърна и продължи да пише на черната дъска. Едва сдържаше раздразнението си. „Той прекалява…“, си каза Окса.
Грубостта на този леден човек пораждаше в нея силен гняв и желание за мъст. Знаеше, че разполага с всички възможности да го постави на място… Можеше да събори черната дъска на главата му или да разпилее всички листа от бюрото му, имаше голям избор. Тази мисъл бързо си проби път в ума й и накрая се материализира. Няколко секунди по-късно маркерът, който учителят държеше в ръка, буквално се изстреля, удари се в тавана и падна на пода. Случайно или предумишлено? Така или иначе, глухият шум от падането неизбежно разгневи учителя. Целият клас стаи дъх. Тържествуващата Окса се размърда на стола и четирите му метални крака изскърцаха на паркета. Гус я погледна тревожно тъкмо когато господин Макгроу застрашително настръхна. После отекна страшен и оглушителен рев:
— ГОСПОЖИЦЕ ПОЛОК!
Сърцето на Окса се обърна. Учителят стоеше все така с гръб, но нямаше нужда да го погледнат в лицето, за да разберат, че е разярен.
— Госпожице Полок! — повтори той с гръмотевичен глас. — Имайте добрината да напуснете класа не-за-бав-но!
Усмивката на Окса изчезна и тя изпадна в паника. Кръвта й се смрази, ушите й забучаха от растящото напрежение. Учениците я погледнаха изумени. Никой не разбираше защо учителят Макгроу се нахвърля срещу нея. Опитвайки се да не издаде нарастващата си тревога, Окса напусна класа с достойнство, без да го погледне.
Когато излезе навън обаче, духът й рухна. Беше ядосана и същевременно уплашена, че я бяха изгонили. Шля се известно време по коридора край класните стаи и поглеждаше в тях през прозорците, заемащи голямата част от стените. Учителят я изхвърли от часа и сега не знаеше къде да отиде. И всичко това заради едно злополучно стържене на стола й по паркета…
— Прекалено е… — си каза тя възмутена, защото в нейните очи си беше истинска злоупотреба с власт.
Окса продължаваше да върви напред-назад и нервно гризеше ноктите си. Когато минаваше пред мъжката тоалетна, се сблъска с един колежанин, който излизаше оттам. УЖАС! Беше звярът, същият, който преди я беше блъснал!
— Ей, сополано, какво се навърташ около мъжката тоалетна? — изсъска той право в лицето й, заобиколи я като лъв около плячката си. Тя се закова на място.
Той неочаквано я бутна вътре.
Окса влетя в най-отдалечената кабина и се сви в ъгъла и. Бе напразен опит да се спаси, добре го разбираше… Тя зависеше от благоволението на един Острогот. Беше хваната в капан като мишка. Но какво искаше той от нея? За какво се заяждаше? Момчето бързо я настигна.
— А, ето те! Вече не се надуваш, а? — издърдори той и я прониза с черните си като отровни стрели очи. — Изхвърлили са те от час, нали? Госпожицата се взема за гения на века, а е само едно жалко нищожество!
— Не те познавам! Нищо не съм ти направила! Остави ме на мира! — опита се да се защити Окса.
— Защо да те оставя на мира? — отвърна й заядливо момчето.
Изумена от нелепия му въпрос, Окса се сгуши още повече в тясното пространство. Разтрепери се, погледът й се замъгли, не си спомняше някой път в живота си да е била толкова уплашена. И в същото време беснееше, че е изпаднала в подобно смешно положение.