— Не, господине, бях… господин Макгроу ме изгони от час — смънка Окса, твърде смутена, за да каже нещо друго, освен истината.
— Изгонена? Господи… И защо? — заинтересува се господин Бонтемпи и смръщи вежди.
— Не знам, господине — отговори едва чуто Окса.
— Как така не знаете?
— Каза ми да напусна часа, това е всичко, господине.
— Много съм учуден — процеди той през зъби.
Изгледа я по-внимателно: имаше прекалено безобиден вид, за да накара някой човек с опита на господин Макгроу да излезе от кожата си и да я изгони от клас.
Искрено недоумяваше каква може да е причината за неговата строгост. Ученичка от четвърти клас… Нова…
— Последвайте ме.
Директорът постави ръката си на рамото на Окса, която, щом разбра, че се насочват към класната стая, съвсем се отчая.
— О, не, милост — промълви съвсем тихо Окса.
Господин Бонтемпи вероятно имаше извънредно остър слух, за да чуе прошепнатите думи.
— Защо „милост“, госпожице Полок? Толкова страшен ли е господин Макгроу?
— Не, не — излъга Окса и мислено си зашлеви два яки шамара по бузите.
Докато вървеше по коридора с колоните редом с директора, имаше чувството, че стъпва по горещи въглени. Изблици на гняв и уплаха изригваха и се разливаха като същинска отрова по тялото й. Злополучното преживяване в мъжката тоалетна силно я беше объркало и тя нямаше никакво желание господин Макгроу да прибави още нещо към това. Без друго си ги имаше в повече! Внезапно директорът се спря. Облегна се на каменния парапет на галерията, надвеси се към двора, вдигна глава, погледна към небето и каза тихо:
— Господи, май се задава ужасна буря…
И действително, тежки черни облаци се трупаха по небето и го затулиха почти изцяло. Останалите тук-там светли места бързо изчезваха. Макар че беше десет и половина преди обед, човек можеше да си помисли, че вече е нощ. В класните стаи запалиха лампите, които осветиха и коридорите. Когато заваля като из ведро, по гърба на Окса премина тръпка.
Директорът и младата колежанка бяха вече пред вратата на кабинета по естествознание и тъкмо това я плашеше. След като почука два пъти, господин Бонтемпи влезе направо. Учениците се изправиха и столовете им застъргаха по паркета, също както Оксиния преди малко. „Олеле! На господин Макгроу хич няма да му хареса това… Не ми се урежда въпросът…“, помисли си Окса и направи огромно усилие да стане невидима. Може би новите й способности щяха да й помогнат?
— Господин директор, какво мога…
— Господин Макгроу, срещнах тази ученичка, беше се загубила из коридорите и исках да се уверя, че ще намери класа си — прекъсна го господин Бонтемпи, премълчавайки случая в мъжката тоалетна.
— Госпожица Полок не се е загубила, господин директор, аз я изгоних от час — поясни сухо господин Макгроу.
— Моля за извинение — каза господин Бонтемпи. — Не ви чух, дъждът плющи силно и шумът е невъобразим…
Господин Макгроу повтори думите си по-високо, за да надвика тътена на пороя. Беше много бледен и личеше, че трудно сдържа яростта си.
— А какво направи госпожица Полок, за да заслужи такова наказание? — продължи спокойно с въпросите си Бонтемпи.
— Да забравим това, господине — тихо изрече Макгроу, стиснал зъби и побелял от гняв. — Седнете на мястото си, госпожице Полок.
И за първи път от появата на директора погледна към Окса с мрачен и зловещ поглед, който момичето усети като плесница.
Мозъкът й се вледени, после избухна. Болката беше непоносима, сякаш остри отломки безмилостно се забиваха в черепа й. Светкавица проряза тъмното небе и последва гръм. Всички светлини угаснаха и веднага из класните стаи се разнесоха писъци.
— Боже милостиви! — възкликна господин Бонтемпи. — Изгоряха бушоните! Само това липсваше!
Силният гръм оглуши Окса. Тя се възползва от тъмнината, в която потъна целият колеж, и излезе от стаята, чиято зейнала врата се блъскаше в стената. Силно течение виеше в галериите на трите етажа и уплашените ученици се струпваха пред класните си стаи. Окса приближи до парапета и погледна нагоре в простора с ужас и възторг. Огромни светкавици проблясваха една след друга между оловните облаци и осветяваха безспир двора и каменните статуи.
— Потоп! — изкрещя едно момче до нея.
— Иде краят на света! — додаде друго и се затича към класната стая.
Окса не можеше да откъсне очи от апокалиптичната гледка. Силата на стихията съвпадаше с нейните усещания и макар да беше ужасена, се чувстваше в пълна хармония с раздираното от мълнии тъмно небе.
— Никога не съм виждал толкова силна буря — изрече някой до нея.